Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
Докато последните ноти на великолепната песен затихваха, настъпи благоговейна тишина. След това гостите избухнаха в аплодисменти, като много от тях открито плачеха. Поулгара безмълвно изведе двете млади жени от златния кръг светлина.
Белгарат стоеше на пътя й, очите му бяха загадъчни. Изглеждаше някак необикновено царствен в снежнобялото си толнедранско наметало. Държеше пълна сребърна чаша.
— Е, татко? — попита го тя.
Без да каже нищо, той я целуна по челото и й подаде чашата.
— Чудесно, Поул. Но защо възкресяваш нещо, което е мъртво и не съществува от векове?
Брадичката й се повдигна гордо.
— Споменът за Воу Вейкюн няма да умре, докато съм жива, татко. Аз винаги го тая в сърцето си и от време на време ми се приисква да припомня на хората, че някога имаше един сияен град, изпълнен с очарование, смелост и красота, а този земен свят, в който живеем сега, му позволи да изчезне.
— Това е много болезнено за теб, нали, Поулгара? — попита сериозно той.
— Да, татко — дори повече, отколкото бих могла да понеса, но досега успявах да потискам болката си, така че… — Тя остави мисълта си недовършена, сви рамене и излезе царствено от залата.
След банкета Гарион и Се’Недра се поразтъпкаха на дансинга — повече за показност, отколкото от искрено желание.
— Защо лейди Поулгара се вълнува толкова от Арендия? — попита Се’Недра, докато танцуваха.
— Като млада е живяла доста време във Воу Вейкюн — отговори Гарион. — Мисля, че много е обичала града и хората.
— Помислих, че ще ми се пръсне сърцето, когато запя.
— Моето почти спря да бие — каза тихо Гарион. — Тя е изстрадала много, но нищо от това, което се е случило досега, не я е наранило толкова, колкото унищожението на Воу Вейкюн. Тя никога не прости на дядо, че не е отишъл да помогне на града, когато астурианците го разрушили.
Се’Недра въздъхна.
— Има толкова много мъка по света…
— Има и надежда — припомни й той.
— Но толкова малко. — Тя отново въздъхна, а после внезапно по устните й се плъзна закачлива усмивка. — Тази песен съсипа всички присъстващи дами! — Тя се усмихна самодоволно. — Напълно ги съсипа.
— Опитай се да не злорадстваш на публични места, скъпа — нежно я скастри той. — Наистина не е прилично.
— Чичо Варана не каза ли, че аз съм една от почетните гости?
— Ами, да.
— Тогава това е мое тържество — каза тя и тръсна глава — и ако искам, ще си злорадствам.
Силк ги чакаше пред камината и си грееше ръцете. Изглеждаше разтревожен и беше много мръсен.
— Къде е Варана? — попита той напрегнато.
— В балната зала. Забавлява гостите си — каза Гарион.
— Какво си правил, принц Келдар? — попита Се’Недра и сбърчи нос от зловонните миризми, които идваха от дрехите му.
— Крих се под една купчина смет. Мисля, че ще ни се прииска да напуснем Тол Хонет — доста бързо при това.
— Какво точно си намислил, Силк? — присви очи Белгарат. — И къде беше през изминалите два дни?
— Къде ли не — отговори той уклончиво. — Наистина трябва да взема да се измия.
— Предполагам, че не знаеш нищо за това, което се е случило на рода Хонет? — каза Гарион.
— 3а какво става въпрос? — попита Белгарат.
— Бях с Варана следобед, когато лорд Морин докладва. Хонетите измирали с изненадващи темпове. Осем или десет според последното преброяване.
— Дванадесет всъщност — поправи го Силк педантично.
Белгарат се обърна към него.
— Мисля, че ми дължиш обяснение.
— Хората умират — сви рамене Силк. — Случва се.
— На тези помогнал ли им е някой?
— Може би, малко.
— И ти ли беше този, който им съдействаше?
— Смяташ ли, че съм способен на това?
Лицето на Белгарат помръкна.
— Искам истината, принц Келдар.
Силк разпери широко ръце.
— Какво е истината, приятелю? Може ли някой да каже какво всъщност е истината?
— Това не ти е философска дискусия, Силк. Ти ли си изклал хонетите?
— Не знам дали бих казал точно „изклал“. Тази дума звучи грубо, а аз се гордея със своята изтънченост.
— Кажи ми — ти ли ги уби?
— Ами… — Силк направи леко обидена гримаса, — ако ще поставяш нещата по този начин…
— Дванадесет души? — каза Дурник скептично.
— И още един, който няма шанс да оцелее — отбеляза Силк. Бях прекъснат преди да се уверя, че е мъртъв, но вероятно съм направил достатъчно, за да считам работата за свършена.
— Все още чакам, Силк — мрачно каза Белгарат.