Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Мак поклати глава.
— Не ме е грижа какво казва госпожа ван Кортленд. Това е жената от кораба.
Сабрина беше точно копие на баща си. Ако Ийън беше склонен да вярва на Керълайн, то безчестието на Дънкан О’Нийл не свършваше само с едно тесте карти. Но той не й вярваше.
— Мисля, че мога да поразпитам тук-там за момичето.
Ийън кимна. Едва го слушаше. Мислите му бяха заети със Сабрина: беше дошла, за да си отмъсти. И той не се съмняваше, че ще направи всичко, за да го постигне. Не трябваше да допуска да си отиде със собствената му гордост като боен трофей.
Няколко часа преди разсъмване над града се развилия буря, потоци светлина прорязаха небето и тихата нощ се изпълни с дълбок артилерийски тътен. Сабрина се мяташе в леглото си — ужас се бе загнездил в душата й и тя напразно се бореше да се избави.
Както хиляди пъти досега, си представяше, че се катери по калната стена, опитваше се да излезе от ямата, но тя бе твърде дълбока и пръстта се ронеше под ръцете й. Една след друга черни буци кал се посипваха върху нея, пръстта удряше раменете, главата й, запълваше дупката и я погребваше жива.
Не виждаше нищо.
Не можеше да диша.
Въздухът се тресеше от залпове. Сабрина пищеше и се опитваше да излезе от калния дъжд, който я засипваше — отблъскваше се с крака, повдигаше се на ръце.
В далечината се чу гальовен подканващ глас и една ръка леко докосна рамото й.
— Сабрина, събуди се.
Тя стреснато се събуди, дишаше дълбоко и учестено. През замъглен от сълзи поглед съзря Луси, която се бе навела над нея и по загриженото й лице играеха отраженията на светлината от фенера над леглото.
— Това е само сън — каза Луси и погали косата й. — Само сън.
Този нощен ужас изобщо не приличаше на сън. Сънищата обикновено са пълни със светлини и чудеса, те са фантазии, които съзнанието изживява нощем. Сабрина си пое дълбоко дъх, опита се да превъзмогне страха, който ставаше все по-осезаем, да успокои треперещите си крайници.
Луси седна на ръба на леглото и хвана студената длан на Сабрина в топлите си ръце.
— Същият кошмар ли беше?
Това беше ужасът на кошмара, който все не я оставяше на мира и я караше да се чувства самотна и уязвима.
Мразеше тези видения, мразеше страхливата си душа.
— Винаги е един и същ — каза тя и избърса сълзите по бузите си.
— От колко време го сънуваш?
Сабрина стана и издърпа ръката си от дланите на Луси.
— От много дълго — тя обгърна свитите си колене.
— Имам нещо да ти кажа — за момент Луси млъкна и се загледа в ръцете си. — Защо просто не дойдеш да живееш при нас? Изпрати Джулия обратно в Англия и бъди отново себе си.
Сабрина отпусна влажното си лице върху белия ленен чаршаф, с който бяха покрити коленете й. Диплите на балдахина от жълт брокат се спускаха към четирите краища на резбованото орехово легло като пищни гирлянди. Тя се загледа в коприната, която обточваше рамката и краката му, и се опита да си припомни как изглеждаше собственото й легло в Роузбрайър.
Тъмен махагон. Леденосиньо кадифе. Тънка дантела. Беше ли й се случвало някога да си легне и да не се страхува от сънищата, които щяха да я споходят. Или това просто се е случвало на някой друг? Едно младо момиче, което вярваше в надеждата, любовта и сънищата. Къде беше отишло това момиче?
— Понякога ми се струва, че не знам коя е Сабрина.
Луси постави ръката си на рамото й.
— Аз знам коя е.
Тя се усмихна, когато Сабрина се обърна да я погледне.
— Тя е смела. И е достатъчно силна, за да постигне това, което иска. Буйна е като породисто животно. И влезе ли в някоя зала, погледите не слизат от нея, мъжете коленичат в краката й. Тя е всичко, което някога съм искала да бъда.
Сабрина докосна бузите си с крайчето на чаршафа. Един ден щеше да превъзмогне този страх и отново да бъде пълноценен човек.
— Ти имаш толкова много, което да дадеш. Никога не се опитвай да бъдеш като някой друг. Особено като мен.
— Притеснявам се за теб. Моля те, просто забрави за господин Тримейн.
— Ийън Тримейн отне гордостта ми — каза Сабрина и ръцете й се свиха в юмруци. — Това беше единственото нещо, което ми остана. Сега аз ще сторя същото с него.
— Сабрина, ще пострадаш. Убедена съм.
— Боли ме само от мисълта каква глупачка съм била. Можеш ли да си представиш, че през всичките тези години съм подхранвала лудата любов на една гимназистка, вярвах, че обичам този мъж, когото видях в един-единствен ден от живота си.
— Да, мога — каза Луси. Тя почти шепнеше. — Понякога на жената й трябва само един поглед, за да разбере всичко. Виждаш някого и ти се струва, че си го познавала през целия си живот и дори повече. Точно така си се почувствала, когато си видяла Ийън. Не се обвинявай, че го обичаш.