Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
Тя рязко дръпна ръката си, отскочи встрани като неукротимо гордо животно, което се съпротивлява; после препусна в тъмнината към къщата. По камъните на хармана се чу чаткането на малките й обувки, след това пясъкът на алеята го приглуши. Паскал веднага съжали и започна да я вика настойчиво. Но тя не чуваше, не отговаряше, продължаваше да бяга. Той се изплаши и се спусна със свито сърце подире й. Когато зави край яворите, я видя, че влиза като хала във вестибюла. Втурна се след нея, бързо изкачи стълбата, но се блъсна във вратата на нейната стая, която тя успя да захлопне и заключи. Сега Паскал се успокои, с рязко усилие се спря, потисна желанието си да изкрещи, да я повика отново, да разбие тази врата, за да си я върне, да я убеди, да я запази цяла за себе си. Един миг постоя неподвижно пред смълчаната стая, от която не долиташе дори дихание. Тя навярно се бе хвърлила на леглото и заглушаваше във възглавницата виковете и риданията си. Той най-сетне се реши и слезе да заключи вратата на вестибюла, после тихо се качи, ослуша се дали няма да чуе плач. Съмваше се, когато отиде да си легне отчаян, задушен от сълзи.
Тогава започна безпощадна война. Паскал усещаше, че е дебнат, преследван, застрашен. Вече не се чувствуваше у дома си, нямаше дом: неприятелката беше непрекъснато там, караше го да се бои от всичко, да заключва всичко. Едно след друго намери разбити две шишета с мозъчно вещество, което тъкмо приготвяше; наложи му се да се барикадира в стаята си, приглушаваше шума на чука, не слизаше дори за ядене. В дните за лекарските си визити вече не водеше със себе си Клотилд, защото тя обезсърчаваше болните с враждебно недоверчивото си държане. И като излизаше, мислеше само как по-скоро да се прибере, защото трепереше от страх, че може да завари ключалките разбити и чекмеджетата пребъркани. Престана да дава на девойката да му преписва и подрежда бележките, откакто много от тях изчезнаха, сякаш вятърът ги бе отнесъл. Дори за коректури вече не смееше да я използува, след като установи, че бе съкратила цял пасаж от една статия, чийто смисъл бе засегнал католическата й вяра. Така че тя седеше без работа, ходеше от стая в стая и имаше възможност да дебне удобен случай, за да му задигне ключа от големия шкаф. Навярно това бе мечтата й, планът, който обмисляше по време на дългите си мълчания, със светнали очи и трескави ръце: да вземе ключа, да отвори, да извади всичко, да унищожи всичко в богоприятно аутодафе. Няколко страници от един ръкопис, който бе оставил по недоглеждане на края на масата, колкото да отиде да си измие ръцете и да си облече редингота, изчезнаха — от тях бе останала щипка пепел в камината. Една вечер, когато се бе забавил при един болен и се прибираше по здрач, още от предградието го обзе безумен страх, като видя черен дим, който се издигаше на кълба и замъгляваше бледото небе. Дали не гореше цялата къща в Сулейад, радостно подпалена, за да се унищожат документите му? Прибра се тичешком и се успокои едва когато откри, че в една съседна нива бавно димят запалени коренища.
А какво ужасно изтезание е тревогата на учения, като усеща така застрашени постиженията на своя ум, на своя труд! Откритията, които е направил, ръкописите, които смята да остави, са неговата гордост, негови създания, негова кръв, негови чада и който ги унищожи, изгори, все едно, че го гори жив. И сред тази непрекъсната заплаха срещу мисълта му Паскал се измъчваше главно защото неприятелката беше в дома му, в сърцето му: той не можеше да я изгони и въпреки всичко я обичаите. Беше обезоръжен, не разполагаше с никакви средства за защита, не желаеше да действува, нямаше друга възможност, освен да внимава, да бди. Около него обръчът се затягаше, струваше му се, че усеща как малките крадливи ръце се плъзгат до дъното на джобовете му, нямаше спокойствие дори при заключени врати, боеше се, че ще го ограбят през някоя пролука.
— Но, нещастно дете — извика един ден той, — на този свят аз само теб обичам, а тъкмо ти ме убиваш!… А все пак и ти ме обичаш; правиш това, защото ме обичаш, ето кое е ужасното! По-добре да сложим край на всичко, да си вържем по един камък на врата и да се удавим!
Тя не отвърна, само смелият й поглед говореше пламенно, че с него е съгласна веднага да умре.
— Ами ако умра внезапно тази нощ, ти утре какво ще направиш?… Ще извадиш всичко от шкафа, от чекмеджетата, ще струпаш трудовете ми на камара и ще ги изгориш, така ли е?… А знаеш ли, че това ще бъде истинско престъпление, все едно да убиеш някого? И каква отвратителна подлост! Да унищожиш мисълта…