Дяволската алтернатива
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Дяволската алтернатива». Краткое содержание книги:
Световният политически елит е в паника, шпионските централи активират най-добрите си агенти, военните очакват заповеди…
Западните дипломати също ходят на този плаж. Това е едно от малкото места, където те свободно могат да общуват с обикновените московчани. Дори КГБ охлабва обичайното си проследяване на дипломатите през горещите летни недели.
На единадесети юли 1982 година, в неделя, Адам Мънроу дойде на плажа заедно с група служители на посолството. Сред тях имаше женени двойки, ергени като него и млади неомъжени секретарки. Към три часа цялата компания остави плажните си кърпи и кошниците със сандвичи в сянката на дърветата и се втурна да се къпе в реката. Когато се върна, Мънроу вдигна от тревата свитата си на руло хавлиена кърпа, за да се избърше. От нея изпадна някакво листче.
Той го вдигна и видя, че това е малко картонче. От едната му страна бе напечатан на руски следният текст: „На три километра северно оттук в гората има полуразрушен параклис. Елате там след трийсет минути. Трябва да се срещнем. Моля. Важно е!“
Докато палеше усмихнат цигарата на една развеселена секретарка, която бе дотърчала при него да му поиска огънче, Мънроу обмисляше внимателно вероятностите. Кой може да е авторът на посланието? Дисидент, който иска да му предаде някакъв самиздат? Само това не! Религиозна група, която иска да получи политическо убежище в посолството? През 1976 г. американците си имаха доста неприятности при подобен случай. Ами ако бележката е капан, поставен от КГБ, с цел да бъде разкрит Мънроу като разузнавач? Всичко е възможно. Един обикновен служител на търговската секция на посолството никога не би приел покана, отправена по този начин от някой, който явно е следил от гората групата англичани и е издебнал подходящия момент, за да сложи картончето в кърпата. Но все пак почеркът не бе на КГБ. Съветското контраразузнаване би подставило на Мънроу човек със секретна информация в ръка и би нагласило срещата в града, за да може добре да фотографира предаването на информацията.
Мънроу набързо се облече. Още не бе решил какво да прави. Докато си слагаше обувките, стигна до извода, че ако това е капан, той просто се разхожда из гората и не е получавал никаква бележка. Секретарката, която явно хранеше някакви надежди спрямо него, бе доста разочарована, когато той тръгна към гората сам. След като измина стотина метра, Адам спря, извади запалката си, изгори картончето и разтри с ток пепелта из боровите иглички.
По слънцето се ориентира къде е север. След десет минути се изкачи на един хълм и забеляза на около два километра подобния на луковица покрив на параклиса. После пак навлезе в гората и се запъти към него.
Из Подмосковието са пръснати десетки такива параклисчета, които отдавна са занемарени и запустели. Параклисът, към който вървеше Мънроу, бе кацнал в центъра на малка поляна сред гората. Англичанинът се спря в края на полянката и огледа обстановката. Наоколо не се виждаше никой. Предпазливо тръгна към къщурката. Когато стигна на няколко метра от закованата врата, той видя човека, застанал в сянката на сводестия вход. Мънроу се спря и няколко минути двамата се гледаха.
Всъщност нямаше какво да си кажат. Затова той само произнесе името й:
— Валентина!
Тя излезе от сянката и му отговори:
— Адам!
„Оттогава минаха двайсет и една година — смая се той. — Тя сигурно е към четиридесетте!“
Валентина изглеждаше на не повече от трийсет. Чернокоса, висока, красива и тъжна.
Приседнаха на един от катурнатите надгробни камъни и тихо заговориха за миналото. Тя му разказа, че няколко месеца след раздялата им се върнала в Москва, където продължила да работи като стенографка в партийния апарат. На двайсет и три годишна възраст се омъжила за млад и перспективен армейски офицер. След седемгодишен брак им се родило дете и тримата били много щастливи. Кариерата на съпруга й вървяла добре, защото той имал влиятелен чичо, заемащ висок пост в Съветската армия.
Преди пет години мъжът й, издигнал се вече до чин полковник, загинал при катастрофа с хеликоптер, докато наблюдавал разположението на китайските войски покрай река Усури. За да се разсее от мъката си, Валентина отново започнала работа. Чичото на нейния съпруг й осигурил добра престижна служба съпътствана от всички привилегии на партийната върхушка: хубав апартамент, кола, специална доставка на хранителни продукти.
Преди две години след грижливо проучване тя била назначена в малката група избрани стенографи към секретариата на ЦК и Политбюро.
Мънроу пое дълбоко дъх. Това наистина беше много важна длъжност. На нея издигаха само най-доверени хора.
— Кой е чичото на починалия ти съпруг? — попита я той.
— Керенски — тихо му отвърна тя.
— Маршал Керенски?!