Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
— Ах, господине! — извика Андре, като се изправи живо и протегна ръце към Дьо Шарни. — Съмнявате ли се в това?
Шарни бързо улови ръцете й в своите и ги целуна. Андре нададе вик, сякаш тези устни бяха жив огън и се свлече на канапето.
Но ръцете й бяха вкопчени в тези на Шарни. Така че като падна на канапето, тя повлече и графа, който, без тя да го иска и без самият той да го е искал, се озова много близо до нея.
В този момент на Андре й се стори, че чува шум от спалнята и се отдели така бързо от Дьо Шарни, че той, от своя страна, не знаейки какво чувство е породило този вик и това рязко движение, се изправи бързо и застана прав пред нея.
11.
Спалнята
Шарни се облегна на канапето и въздъхна.
Андре подпря главата си с ръка.
Въздишката на Шарни потисна нейната в дълбочината на душата й.
Това, което се случваше в момента в сърцето на младата жена, не можеше да се опише.
Омъжена от четири години за мъж, когото обожава, но без той, зает с друга жена, да е узнавал някога ужасната жертва, която е направила, като се е омъжила за него. Със себеотрицанието на съпруга и подчинена тя бе виждала, понасяла и потискала всичко в себе си. От известно време й се струваше при някой по-мил поглед на съпруга й и по-сурови думи на кралицата, че предаността му вече не е толкова голяма. През дните, които изминаха, ужасни дни, изпълнени с непрестанна тревога, само Андре от всички изплашени придворни и слуги може би бе усетила радостни и нежни вълнения. И това се случваше, когато във важни моменти с някой жест, поглед, дума, графът й обръщаше внимание, търсеше я притеснено, откриваше я радостно. Когато скришом докосваше ръката й, без да забелязва тълпата наоколо, и с обща мисъл, която беше само за тях. А също и тези вълнуващи усещания, непознати на това ледено тяло и диамантено сърце, което никога не бе познало любовта, освен болката, свързана с нея, а именно самотата.
И ето че изведнъж бедното самотно създание намира сина си и става отново майка, ето че нещо като зараждаща се любов огряваше тъжния й и мрачен досега живот. Само че това беше странно съвпадение и доказваше, че щастието не беше създадено за нея. Тези две събития се съчетаваха по такъв начин, че едното разрушаваше другото, и, неизбежно, завръщането на съпруга отдалечаваше от нея любовта на детето, а присъствието на детето убиваше зараждащата се любов на съпруга.
Ето какво не можеше да разбере Шарни в този вик, който Андре бе издала, в тази ръка, която го беше отблъснала, и в това тъжно мълчание, което последва този вик, който приличаше на вик на болка и все пак бе вик на любов, и в това движение, сякаш породено от отвращение, а всъщност бе предизвикано от силен страх.
Шарни погледна за миг Андре с изражение, което тя несъмнено би разбрала, ако също го беше погледнала.
Шарни въздъхна и продължи разговора оттам, откъдето бяха спрели.
— Какво трябва да съобщя на краля, госпожо? — попита той.
Андре изтръпна като чу гласа. После открито погледна графа:
— Господине — каза тя, — толкова съм страдала, откакто живея в двора, че когато кралицата имаше добрината да ме освободи, аз приех с признателност. Аз не съм родена, за да живея в светското общество, и винаги съм намирала в самотата, ако не щастие, то поне отмора. Най-щастливите дни в живота ми са тези, които прекарах като младо момиче в двореца Таверне, и по-късно тези, които прекарах в манастира „Сен Дьони“ в близост до благородното момиче на Франция, което наричат госпожа Луиз. Но с ваше разрешение, господине, бих живяла на това място, изпълнено за мен със спомени, които, въпреки че са тъжни, са изпълнени и с известна сладост.
При тази молба на Андре, Шарни се поклони в знак, че е готов да приеме не само молба, но и да се подчини на заповед.
— И така, госпожо — каза той, — това решение окончателно ли е?
— Да, господине — отговори тихо, но твърдо Андре.
Шарни отново се поклони.
— А сега, госпожо — каза той, — остава да ви попитам само едно нещо. Мога ли да идвам да ви посещавам тук?
Андре погледна Шарни с ясните си очи, които обикновено бяха спокойни и студени, но сега бяха изпълнени с учудване и нежност.
— Разбира се, господине — каза тя, — и тъй като аз няма да виждам никого, ще ви бъда признателна, ако ми посвещавате свободните си от задължения в Тюйлери мигове, колкото и кратки да бъдат.
Никога Шарни не бе намирал погледа на Андре така очарователен, никога не беше откривал в гласа й толкова нежност.