Сградата

Прие нещата нормално.

Извади цигара, тръсна по навик запалката и старателно поднесе огънчето под носа си. Изпусна облак сивкав дим. По този начин прикри напиращия навън смях. Беше забелязал, че в такива учреждения върви грубата шега, но оригиналната мисъл не се възприема и дори се наказва. Никак не му се искаше да стане поредното потвърждение на тази стара като света истина.

Изчака на площадката до последната секунда. Би се радвал да срещне плешивия. Беше подготвен да му поднесе с върховно удоволствие лека изненада за добро утро. Но изглежда онзи бе сънувал пророчески сън и бе избрал друга врата.

Станьо влезе през своята и се оказа в голямо помещение. За пръв път стъпваше в него, не бе предполагал, че подобен грамаден хамбар може да бъде вграден в която и да било сграда по света.

Но тук си го бяха позволили.

Стените бяха облицовани с бял мрамор. От тавана висяха безброй кристални полилеи, по-голямата част от които не светеха в икономия на електрическа енергия — и въпреки това в залата бе светло като в слънчев ден навън. Множеството, което прииждаше през безбройните широко отворени врати, се струпваше пред високите информационни табла. Хората мълчаливо четяха съобщенията и шумно ги обсъждаха. Във въздуха на ограниченото пространство се носеше глъч, подобна на непрекъснат буреносен тътен.

Станимир се запромъква към най-близкото табло. Забеляза, че хората се трупат около един от безбройните листа. Проби си не много учтиво път и застана на достатъчно разстояние, за да различава буквите. Зачете.