Град от пепел

Изабел се намръщи.

— Алек, престани!

Клеъри искаше да каже на Изабел, че те са семейството на Джейс, а не тя, че техните думи имат много повече тежест пред Джейс, отколкото нейните изобщо някога биха имали. Ала в съзнанието й изплува гласът на Джейс, който казваше, че никога досега не се е чувствал като част от нещо. И че именно тя го е накарала да усети чувството за принадлежност.

— Може ли да отидем до Града на тишината и да го видим?

— Ще му кажеш ли да бъде по-любезен с инквизиторката? — настояваше Алек.

Клеъри помисли малко.

— Първо искам да чуя той какво ще каже.

Алек хвърли изтърбушената възглавница на леглото и намръщено се изправи. Преди да успее да каже нещо, на вратата се почука. Изабел стана от тоалетката и отиде да отвори.

Беше едно дребно, тъмнокосо момче, с очи, наполовина скрити зад очила. Беше облечено с джинси и някакъв суичър и носеше книга в ръка.

— Макс — каза Изабел с лека изненада, — мислех, че си заспал.

— Бях в оръжейната — каза момчето, което всъщност беше най-малкият син на семейство Лайтууд. — Но от библиотеката се чуват някакви шумове. Мисля, че някой се опитва да се свърже с института. — Той погледна към Клеъри. — Коя е тя?

— Това е Клеъри — каза Алек. — Тя е сестра на Джейс.

Макс ококори очи.

— Мислех, че Джейс няма нито братя, нито сестри.

— Всички мислехме така — отвърна Алек, като взе пуловера, който бе оставил върху един от столовете, и го облече. Косата му щръкна около главата като лек тъмен ореол, наелектризирана от статичното електричество. Той нервно я приглади надолу. — Най-добре да отида в библиотеката.

— И аз ще дойда — каза Изабел, като извади от чекмеджето златния си камшик, усукан в блестящо въже, и пъхна дръжката му в колана си. — Може нещо да се е случило.

— Къде са родителите ви? — попита Клеъри.

— Обадиха им се преди няколко часа. Някаква фея била убита в Сентръл парк. Инквизиторката отиде с тях — обясни Алек.

— А не искахте ли и вие да отидете?

— Не бяхме поканени. — Изабел прибра двете си тъмни плитки в кок и забоде в него две малки стъклени ками. — Ще наглеждаш Макс, нали? Ние ей сега се връщаме.

— Но… — запротестира Клеъри.

— Ей сега се връщаме. — Изабел изскочи в коридора, последвана от Алек. Когато вратата се затвори след тях, Клеъри седна на леглото и погледна притеснено Макс. Никога досега не й се беше случвало да й поверят някое дете — майка й не и позволяваше да работи като детегледачка, а и тя самата не знаеше какво се говори на деца и как трябва да бъдат забавлявани. В случая малко й помагаше приликата на това момченце със Саймън на същата възраст, с тези мършави ръце и крака и твърде големите за лицето му очила.

На свой ред Макс също я гледаше изпитателно, не чак стеснително, но все пак внимателно и сдържано.