Смъртоносна опасност
- Автор: Батчер Джим
- Серия: The Dresden Files #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-406-0
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Смъртоносна опасност». Краткое содержание книги:
Поклатих глава.
– Добре – казах му аз. – Да речем, че повярвам на тези приказки, че бариерата е течна вместо бетонена. В нея се появяват смущения, които правят по-лесно преминаването и в двете посоки. Възможно ли е нещо да причинява тези смущения?
– Че аз откъде да знам, по дяволите? – изръмжа той. – Представа си нямаш какво е, Дрезден. Да разговаряш с неща, които съществуват в миналото, в бъдещето и в този момент. Да идват при теб, докато си седиш в закусвалнята, и да ти разказват как са убили жена си в съня й.
Ти си мислиш, че държиш нещата под контрол, че си наясно, но накрая всичко се разпада на парчета. Мошеничеството е много по-просто, Дрезден. Ти създаваш ред. На хората не им дреме дали чичо Джефри наистина им е простил за това, че не са отишли на партито за последния му рожден ден. Те искат да чуят, че светът е място, където чичо Джефри може да им прости и ще го направи. – Той преглътна и погледна към стаята, към фалшивите книги и фалшивия череп. – Точно това им продавам аз. Завършек. Точно както в телевизията. Те искат да знаят, че накрая всичко ще свърши добре, и с удоволствие плащат за това.
Навън се чу автомобилен клаксон. Морти ме погледна.
– Приключихме.
Кимнах.
Той скочи на крака; бузите му леко порозовяха.
– Боже, как ми се пие нещо. Махай се от града, Дрезден. Снощи отсам премина нещо, каквото не съм срещал никога.
Спомних си за съсипаните коли и розовите храсти, които бяха посадени на светена земя.
– Знаеш ли какво е то?
– Голямо е – отвърна Морти. – И е адски ядосано. То ще започне да убива, Дрезден. И според мен нито ти, нито който и да е друг ще успее да го спре.
– Но за призрак ли става въпрос?
Той ми се ухили, разкривайки кучешките си зъби. Те изглеждаха зловещо на фона на червендалестото му лице и ококорените очи.
– Това е Кошмар.
Той започна да се обръща. Искаше ми се да го пусна, но не можех. Човекът се беше превърнал в лъжец, в лицемерен измамник, но невинаги е бил такъв.
Изправих се и успях да стигна до вратата преди него и да го уловя за ръката. Той се обърна с лице към мен, издърпа ръката си от моята и се втренчи непокорно в очите ми. Избегнах зрителния контакт. Изобщо не исках да поглеждам в душата на Мортимър Линдкуист.
– Морти – казах му тихо аз, – откажи се известно време от сеансите. Иди на някое тихо място. Почети малко, отдъхни. Сега си по-зрял, по-силен. Ако си дадеш шанс, силата ще се върне.
Той отново се засмя, уморено и измъчено.
– Да бе, Дрезден. Просто ей така.
– Морти...
Той ми обърна гръб и излезе през вратата. Не си направи труда да я заключва след себе си. Гледах го как върви към таксито, което го чакаше край тротоара. Набута чантата си на задната седалка и се пъхна вътре след нея.
Преди таксито да потегли, Морти свали прозорчето.
– Дрезден – викна ми той. – Под стола ми има скрито чекмедже. Вътре са записките ми. Щом толкова ти се иска да си изгубиш главата, изправяйки се срещу онази твар, няма да е зле поне да разбереш с какво си имаш работа.
Морти вдигна стъклото и таксито потегли. Изпратих го с поглед и се върнах в къщата. Намерих чекмеджето, скрито в основата на резбованото дървено кресло, а вътре открих три дневника, подвързани с кожа. Пергаментовите страници на най-стария от тях бяха изписани със ситен, четлив почерк, който в последните страници преминаваше в нервни драсканици. Поднесох тефтерите към носа си и вдъхнах миризмата на кожа, мастило и хартия; мухлясала, оригинална, истинска.
Морти не беше длъжен да ми дава записките си. Може би все пак някъде дълбоко в него се криеше частица от някогашния Морти, която все още не беше угаснала. Може би съветът ми все пак му е помогнал донякъде. Искаше ми се да вярвам в това.
Въздъхнах шумно, намерих телефона и си повиках такси. Трябваше да измъкна костенурката от полицията. Може би Мърфи щеше да ми помогне с това.
Събрах дневниците и тръгнах към портата, за да си чакам таксито, като затворих вратата зад гърба си. Нещо голямо минава през града, беше казал Морти.
– Кошмар – произнесох на глас.
Възможно ли беше Морти да е прав? Възможно ли бе бариерата между света на духовете и нашия свят да се разпада? При тази мисъл ме побиха тръпки. Нещо се беше появило, нещо голямо и злобно. И инстинктът ми подсказваше, че е дошло тук с някаква цел. Всяка сила, без значение дали е страховита, или доброжелателна, без значение дали притежателят й знае, че я владее, или не, има някаква цел.
Значи, този Кошмар беше дошъл тук заради нещо. Чудех се какво ли иска. Чудех се какво ли ще направи.