Американска нощ
- Автор: Франк Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радосвета Гетова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Американска нощ». Краткое содержание книги:
Тя му ги даде.
Сред гъст цигарен дим и непрестанна блъсканица Серве се наобядва заедно с Несбит и Мириам при Виктор. Ястието за деня — огромна порция говеждо варено, което Несбит опитваше недоверчиво — имаше, общо взето, определен успех и дебелата готвачка се вихреше в тропическата горещина на кухнята си, лъснала от пот и пуснала най-широката си усмивка.
Несбит не спомена нищо за срещата им от предната вечер и Серве сметна за безпредметно да говори за това, още повече, че англичанинът, по-блед и по-сбръчкан от обикновено, не криеше лошото си настроение.
— Нещо май не е наред, а? — попита го Мириам, която винаги се чувствуваше добре.
— Има нещо такова.
Несбит отстрани внимателно с ножа си едно парченце тлъстина, като някой лекар по съдебна медицина, извършващ аутопсия. Сетне добави, без да вдига поглед:
— Гая иска да ме уволни.
— Не може да бъде! — извика възмутено Мириам.
Серве вдигна изненадан глава. Несбит заговори приглушено и изведнъж акцентът му, обикновено незабележим, започна отново да се чувствува:
— Повика ме една заран в кабинета си и ми каза: „Господин Несбит, смятате ли, че вършите някаква работа тук?“ — представяте ли си? Как може да се задават такива въпроси!
— А ти какво му отвърна? — запита Мириам, заинтригувана от тайните на наемния труд.
— Ами рекох му: „Да…“ Какво искаш да му кажа? И тогава той ме попита: „А каква по-точно?“
И Несбит загледа с опулени очи ту към Мириам, ту към Серве.
— Не можах нищо да му отговоря. Смотолевих нещо и накрая той ми благодари за посещението и ми каза, че мога да си тръгвам. Това може да значи само, че ме уволнява, нали?
Серве вдигна рамене.
— Човек може да очаква всичко от него.
На Мириам й беше много мъчно. Пусна едно коляно на Несбит, за да му покаже, че е така, а той си наля шестата чаша вино.
— Разбираш ли, Серве, има някои въпроси, които доброто възпитание не позволява да бъдат задавани, и един от тях е да питаш тоя и оня какво върши.
Серве наведе глава, за да скрие усмивката си. После реши, че Мириам ще може по-добре от него да утеши Несбит, набързо привърши с яденето и ги остави сами. Трябваше да прави репортаж в 19-и район, където някаква готвачка в детска градина беше подправила супата с препарат против глисти за ветеринарни цели. Мертол искаше снимка на готвачката, на детската градина и на децата в болницата. Каза, че щял да бъде доволен, ако може да се направи снимка и на супата.
Люс прие розата с усмивка.
— Това ли е саламът?
— Да.
— Много хубаво мирише. Влизай.
Той седна на леглото, а тя наля вода в една ваза, сложи в нея розата и я постави внимателно върху камината.
— Още не съм свършила. След петнайсет минути ще бъде готово. Да ти направя ли кафе?
— Ако обичаш.
Тя сложи чашата пред него, увери се, че има цигари, и се върна на машината. Пишеше много бързо, на нервни откоси, без да отмества поглед от тетрадката. Пръстите й бяха къси, дланите — квадратни, но въпреки това в ръцете й имаше някакво изящество, някакъв особен чар, дължащ се без съмнение на пъргавината им. Той се обърна към малката библиотека и очите му пробягаха по заглавията на книгите. Имаше малко романи, няколко биографии, очерци, между които „Интелектуалната свобода в СССР“ от Сахаров, и два тома на Ленин. Художествената литература беше представена от Киплинг, Луис Карол, Стендал, Дюма, Жул Верн и Суифт. Малко изненадан, Серве ги разгледа по-отблизо. Видя най-великата до най-неизвестната от всички творби на Юго: „Човекът, който се смее“ и „Книгата на Монел“, „Дракула“ от Брам Стокър, както и „Брулени хълмове“, „Фермата“ от Оруел — на английски, и „Тенекиеният барабан“ от Грас. Беше започнал да препрочита първите страници на „Човекът, който се смее“, когато Люс свали последния лист от машината.
— Готово.
Обърна се към него и го видя какво чете.
— Ако искаш, мога да ти я дам.
— Имам я. Препрочитах началото. Свърши ли?
— Да, всичко.
— Колко страници излезе?
— Осемдесет и три. Струва ми се кратичка.
— Възможно е. Как я намираш?
Тя наведе глава, за да помисли.
— Не е лоша. Мисля, че е малко…
— Какво?
— Малко нагласена, изкуствена. Смятам, че диалогът нещо не върви. Не е достатъчно естествен. Отдавна ли го познаваш?
— Кого?
— Жером Боа.
— Да, доста отдавна.