Американска нощ

— Без майтап? А тя нищо ли не каза?

— Разбира се, че каза. Помоли ме да ти благодаря.

Тя се обърна към него и се разсмя, а той изведнъж се почувствува по-добре в лилипутската обстановка. После стана, отиде до масата и видя тетрадката, отворена на злополучната страница. Беше я писал на разсъмване, след дълги и изморителни часове работа, и наистина почти нищо не се разбираше. Той седна с молив в ръка и се престори, че разгадава думи, които знаеше наизуст.

— Искаш ли захар?

— Да, четири бучки.

— Шегуваш ли се?

— Не.

Люс смръщи вежди, пусна четири бучки захар в чашата и разбърка кафето с отвращение.

— Ето, сиропът ти е готов.

— Благодаря.

— Разчиташ ли?

— Да, всичко е наред.

Тя се наведе до него, за да гледа. Той пишеше думите с главни букви, надявайки се да прикрие приликата между собствения си почерк и почерка на господин Жером Боа. Люс ухаеше на сапун. Сигурно се беше къпала същата вечер.

— Готово. По-нататък разбираш, нали?

— Да, там е много по-ясно. Смятам да свърша до утре вечер.

— Идеално.

Доизпи кафето си и стана. Облегната на стената, тя го гледаше безучастно.

— Благодаря ти, че дойде.

Той вдигна рамене.

— Благодаря за кафето.

Замълчаха. Той направи няколко крачки към вратата.

— Сега ще продължиш ли, или ще си лягаш?

— Ще продължа.

— Добре.

Той спря с ръка на дръжката и се обърна.

— Знаеш ли, предпочитам да не говориш много за пиесата в агенцията.

— На кого пък да говоря?

— Не знам, само така ти казвам…

— Разбира се. Лека нощ.

Той отвори вратата, потърси копчето на автомата и не можа да го намери.

Тя се подаде навън, за да му го покаже, протегна се и неволно се притисна до него за миг.

— Готово. Няма да те целувам заради съседите.

— Разбира се. Как изглежда „шантонерката от втория етаж“?

— От тия, дето имат вид на трескави, нещо като начален стадий на туберкулоза, нали се сещаш? Две очи и нищо повече, и ръце като кибритени клечки. Всяка, неделя чете Пруст.

— Значи не е в ред, така ли?

— И още как! Трябва да чукнеш шест пъти и да изсвириш с уста първите три такта на „Танца на смъртта“ от Сен Санс.

— На всичко отгоре много обича музика, така ли?

— Не си ли чувал, че женското тяло е най-хубавият музикален инструмент?

— Чувал съм, но аз нямам слух.

Тя замълча.

— Знам. Хайде, довиждане.

После затвори вратата и в същото време стълбищният автомат изгасна. Намери копчето пипнешком, слезе долу и се качи в колата.