Гонитбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Фиц и Шута #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гонитбата на Шута». Краткое содержание книги:
Постоях малко, загледан в Шута. Лежеше по корем, с леко отворена уста. Лорд Златен някога беше чаровен мъж. Спомних си с жал гладките му черти, златистата му коса и кехлибарените очи. Сега белези прошарваха страните му и стягаха плътта около очите. Косата му бе оредяла и беше къса и трошлива като слама. Лорд Златен си бе отишъл, но приятелят ми оставаше.
— Шуте? — казах тихо.
Той ахна стъписано, нещо между стон и вопъл, слепите му очи се отвориха рязко и вдигна ръка към мен, за да се предпази.
— Аз съм. Как си?
Пое си дъх, за да ми отвърне, но се закашля. Когато свърши, каза хрипливо:
— По-добре. Мисля. Тоест, някои болки са намалели, но останалите все още са толкова остри, че не знам дали съм по-добре, или просто съм станал по-опитен в пренебрегването им.
— Гладен ли си?
— Малко. Фиц, не помня какво стана. Говорехме си на масата, а сега съм буден в леглото. — Ръката му заопипва към кръста и предпазливо докосна превръзките. — Какво е това?
— Един абсцес на гърба ти се отвори. Ти припадна и докато не можеше да усещаш болка го почистих и превързах. И няколко други.
— По-малко болят. Натиска го няма — призна той. Беше мъчително да гледам как премести тялото си към ръба на леглото. Изправи се с колкото може по-малко движения. — Би ли сложил храната? — помоли тихо и долових неизречената му молба да го оставя да се справи сам.
Под потропващия капак на котлето намерих пласт бели кнедли върху дебел слой мазнина с късчета сърнешко и зеленчуци. Разпознах едно от любимите блюда на Кетрикен и се зачудих дали тя лично избира менюто на Шута. Щеше да е типично за нея.
Докато сипвах храната, Шутът докрета до камината и стола си. Движеше се с повече увереност, все още плъзгаше стъпалата си, за да не се натъкне на някое препятствие, все още с протегната напред ръка, пристъпваше и се олюляваше, но без да се нуждае от помощ или да ме моли за помощ. Намери стола и се смъкна в него. Не опря гърба си на облегалката. Когато пръстите му запърхаха над приборите, казах тихо:
— След като се нахраниш, искам да сменя превръзките на гърба ти.
— Всъщност не „искаш“ и на мен няма да ми е приятно, но повече не мога да имам лукса да отказвам такива неща.
— Вярно е — отвърнах, след като думите му потънаха в кладенец на мълчание. — Животът ти все още виси на ръба, Шуте.
Той се усмихна. Не изглеждаше хубаво: изпъна белезите на лицето му.
— Ако беше само моят живот, приятелю, щях да съм легнал край пътя и да съм свършил отдавна.
Изчаках. Той започна да яде.
— Отмъщение? — попитах кротко. — Лош мотив е за правене на каквото и да било. Отмъщението не премахва онова, което са ти направили. Не възстановява унищоженото. — Умът ми ме върна назад през годините. Заговорих бавно, без да съм сигурен дали искам да споделя това дори с него. — Една пиянска нощ на пустословие и викове по хора, които ги нямаше там… — преглътнах буцата в гърлото си — и осъзнах, че никой не може да се върне навреме и да заличи онова, което ми бяха причинили. Никой не можеше да премахне болката ми. И им простих.
— Но разликата, Фиц, е, че Бърич и Моли изобщо не искаха да те наранят. Каквото направиха, направиха го за себе си, като вярваха, че си мъртъв и свършил. А за тях животът трябваше да продължи.
Отхапа от кнедлата и бавно я задъвка. Отпи малко от жълтото вино и се покашля.
— Веднъж, бяхме доста далече от брега, екипажът направи каквото знаех, че ще направят. Взеха от нещата ни каквото сметнаха, че е ценно. Всичките кубчета паметен камък, които Прилкоп с такова усърдие беше избрал и носил дотогава, бяха изгубени за него. Екипажът нямаше представа какво са те. Повечето не можеха да чуят поезията, музиката и историята, които бяха съхранени в тях. Тези, които можеха, се разтревожиха. Капитанът заповяда всички кубчета да бъдат хвърлени през борда. След това се държаха с нас като с робите, каквито смятаха да станем, щом намерят място, където да ни продадат.
Седях смълчан и вцепенен. Обикновено неразговорчивият Шут говореше гладко и плавно. Зачудих се дали не е репетирал разказа си в часовете на самота. Дали слепотата му подсилваше самотата и го тласкаше към тази откритост?
— Бях в отчаяние. Прилкоп като че закоравяваше с всеки ден, мускулите му заякваха от работата, но аз се бях изцерил едва наскоро. Ставах все по-болен и слаб. Нощем, свити на откритата палуба сред вятър и дъжд, той често поглеждаше към звездите и ми напомняше, че пътуваме във вярната посока. „Вече не приличаме на Бели пророци, и двамата, но щом стигнем брега, ще е на място, където хората ни ценят. Изтърпи и ще стигнем там.“