Розариум

Далеч напред черната лента на асфалта се сливаше със свъсеното сиво небе. Старият опел трудно качваше баирите, но на равното се справяше прилично. „Всеки момент ще… я да видим: запръска, заръми, заръси; ливне, рукне, протече; небето ще се сцепи, раздере, продъни“.

Малко преди Ябланица заваля. „Споменах ли «заваля»?“ — мъжът зад волана поклати разочаровано глава. „Човек обичайно пропуска най-очевидното.“ След разклона за Троян водната пелена стана толкова плътна, че чистачките едва се справяха. Мерна се предупредителна табела за ремонт на пътя и водачът намали драстично скоростта. Протегна ръка да избърше замъгленото предно стъкло, когато автомобилът се хлъзна, сякаш бе върху лед към банкета на пътя, чу се стържещ звук откъм пода и купето се килна рязко встрани. Случи се бързо и мъжът нямаше време да реагира, нито дори да се изплаши. Измъкна се с усилие през шофьорската врата — десните колела на опела висяха на сантиметри от стърчащата армировка на подготвения за бетониране изкоп. „Точно сега ли, мама му стара! В най-неподходящия момент!“ Абсурдно беше да се измъкна оттук без чужда помощ. „Как пък се случи и това шибано време!“ Поне дървета да имаше наблизо, за да се скрие от дъжда. Издърпа спортния сак от задната седалка — би трябвало в него да има чадър. В този момент чу клаксон и се обърна — жена зад волана на черен джип му правеше знаци да се качи при нея.

— Che cazzo4! Какво стана?! Добре ли сте?

— Няма ми нищо, само колата…

— Имам номер на пътна помощ…

— Телефонът ми остана в жабката, но не смея да вляза.

Жената позвъни — платформата пътувала към друг инцидент, поне няколко часа ще са заети. Каза им марката и номера на автомобила, а също къде се намира и помоли да ѝ позвънят, след като го издърпат.