Ако импресионистите бяха зъболекари
- Автор: Алън Уди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Шарабов
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «Ако импресионистите бяха зъболекари». Краткое содержание книги:
Тогава, през 1921 г., няколко биолози отишли на пазар в Хонконг да си търсят костюми и там открили фалшивото мастилено петно. То отдавна било основен прийом в репертоара на майтапчиите от Ориента и някои от следващите династии запазили властта си, манипулирайки блестящо с онова, което на пръв поглед приличало на разлята мастилница и грозно петно, ала всъщност било надуто леке. Казват, че първите мастилени петна били доста грубовати, с диаметър близо четири метра и че никой не се хващал на измамата. Но с откриването на теорията за смаляването от швейцарски физик, който доказал, че всеки предмет може да бъде сведен до по-малки размери просто чрез смаляване, фалшивото мастилено петно навлязла в апогея си.
То останало на върха до 1934 г., когато Франклин Делано Рузвелт го свалил от там и го поставил другаде. Рузвелт го използвал много умно, за да сложи край на стачка в Пенсилвания. Тази история е много забавна. И профсъюзните водачи, и шефовете на металургичните фабрики повярвали, че разлята мастилница е бастисала едно безценно диванче в стил ампир, и много се притеснили. Можете да си представите какво облекчение са изпитали после, когато са разбрали, че всичко е било на шега. След три дни пещите заработили отново.
Босът
Седях си в офиса, почиствах от нагара моя трийсет и осемкалибров и се чудех какъв ли ще е следващият ми случай. Харесва ми да съм частен детектив и въпреки че един-два пъти ми масажираха венците с автомобилен крик, сладкият мирис на „гущерите“ си заслужава риска. Да не говорим за мацките, които, макар и да не са основното ми занимание, все пак поставям по важност малко преди дишането. Затова, когато вратата се отвори и в стаята влезе дългокоса блондинка на име Хедър Бъткис, която каза, че работи като гол фото модел и се нуждае от услугите ми, слюнкоотделящите ми жлези превключиха на трета скорост. Носеше къса пола и впит в плътта пуловер, а тялото и описваше параболи, от които можеше да спре сърцето и на тибетски як.
— Какво мога да сторя за теб, сладурано?
— Искам да ми намериш една личност.
— Изчезнал човек? Обажда ли се в полицията?
— Не съвсем, господин Луповиц.
— Наричай ме Кайзер, съкровище. Добре, каква е далаверата?
— Бог.
— Бог ли?
— Точно така, Господ. Създателят, Основният принцип, Първопричината за всичко, Всевишният. Искам да ми Го намериш.
И друг път при мен са идвали откачалки, но когато са с телосложение като нейното, ги изслушвам търпеливо.
— Защо ти е?
— Това си е моя работа, Кайзер. Ти само го намери.
— Съжалявам, бонбонче. Сбъркала си адреса.
— Но защо?
— Докато не разполагам с всички факти… — рекох и понечих да се изправя.
— Окей, окей — прекъсна ме тя и прехапа устната си. Поопъна нагоре чорапа си, което си беше чиста аванта за мен, но в момента ме интересуваше друго.
— Хайде сега да се изясним, пиленце.
— Добре де, истината е… че изобщо не съм гол фотомодел.
— Така ли?
— И името ми не е Хедър Бъткис. Казвам се Клер Розенсвайг и съм студентка във „Васар“. Специалност философия. История на западната мисъл и прочие. През януари трябва да предам курсова работа. За западната религия. Всички колеги ще напишат криво-ляво някакви мъгляви размишления. Но аз искам да знам. Професор Гребъниър каза, че който открие със сигурност истината, ще изкара изпита. А тати ми е обещал мерцедес, ако имам само шестици.
Запалих една от моите „Лъки Страйк“ и лапнах дъвка. Историята й започваше да ми става интересна. Разглезена студентка. Висок коефициент на интелигентност и тяло, което исках да опозная по-добре.
— Как изглежда този Бог?
— Не съм го виждала.
— Тогава откъде си сигурна, че съществува?
— Това трябва ти да откриеш.
— Чудесно. И не знаеш отличителни белези, нито къде може да го търся?
— Не, нищичко. Макар да подозирам, че е навсякъде. Във въздуха, във всяко цвете, в теб и в мен… и в този стол.
— Ясно.
Значи беше пантеистка. Записах си това наум и казах, че ще се захвана със случая й срещу стотачка на ден плюс разходите и една вечеря на свещи с нея. Тя се усмихна и прие сделката. Слязохме заедно с асансьора. Навън вече падаше мрак. Може би Бог наистина съществува, а може би не — понятие нямах, но бях сигурен, че градът е пълен с копелета, които ще се опитат да ми попречат да разбера.