Подменена орис

Стаите ми бяха тесни, натъпкани догоре с вещи. Предимно от плат. Хартията, а следователно и книгите бяха лукс на планета почти без дървета, но от стеблата на ледоцвета предяхме конци, които киснехме в есенция от листенца на непорочниче, за да омекнат. Боядисвахме ги във всякакви цветове — убити и ярки, тъмни и светли. Всичко друго, само не в сиво, което беше пред очите ни през повечето време. Окачвах платовете по рафтовете, за да скрия предметите по тях, увесвах ги на стените, за да завия олющените места. В повечето случаи стаята ми служеше за кухничка. Имах малки котлони тук-там, върху които къкреше нещо и според деня във въздуха се носеше пара или дим. Не беше чисто, но беше топло.

Жилището обаче не подхождаше на гостите ми в онзи ден. Обърсах си ръцете в престилката, отворих вратата и по челото ми изби пот. Пред мен стоеше много висок намусен мъж.

— Техни височества Бенесит желаят да им окажете честта на своето гостоприемство — изрече той.

Не беше тувхиец, личеше си по разкопчаните копчета на врата. Беше облечен в светлосиво, което ще рече, че беше от Съвета, и официалният му тон го потвърждаваше.

— Ъхъ — успях да измрънкам. После пуснах в ход дарбата си и позата му се отпусна, а с него и аз. — Разбира се. Добре дошли са, а също и вие.

Мъжът се подсмихна под мустак.

— Благодаря ви, госпожо, но работата ми е да стоя пред вратата.

Той провери апартамента, за да е сигурен, че не крие опасност, мина през всяка стая и огледа всичките ми вещи. Надникна и в банята, за да види дали някой не клечи с нож във ваната, или поне така си помислих. После излезе през вратата, кимна на някого, който не се виждаше, и те се появиха. Две високи, стройни жени в черни рокли, закопчани до брадичката, с качулки и защитни маски на лицата. Отдръпнах се, за да влязат, но не ги поздравих. Стоях и ги зяпах.

Тогава едната от тях мина край мен да затвори вратата и ми се усмихна. Познах по набръчканите ѝ бузи.

— Киси — каза ми и тогава разбрах, наистина разбрах, че беше тя.

— Ори!

Двете се хвърлихме да се прегърнем, сблъскахме се, стиснахме се здраво и се разсмяхме.

Над рамото ѝ видях как сестра ѝ обиколи малкия ми апартамент, като галеше с пръст всичко, покрай което минеше. Спря се пред лавицата, където зад прозрачна завеса държах семейните снимки, така че да не ги гледам, ако много се натъжа.

Отдръпнах се от Ори, която свали качулката и покривалото на лицето си. Изглеждаше точно както и очаквах — все същата, но по-проницателна, по-зряла. Черната ѝ, права като клечки коса беше хваната на кок на тила ѝ и се беше разрошила от качулката. Устата ѝ, чиито краища вече се бяха вирнали нагоре, се изви в широка усмивка.