Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
XX
Степан Аркадич както винаги не губеше напразно времето си в Петербург. В Петербург освен работите — развода на сестра му и службата — той трябваше както винаги и да се освежи, както казваше той, след московската спарена атмосфера.
Въпреки своите cafés chantants и омнибуси Москва все пак беше застояло блато. Степан Аркадич чувствуваше винаги това. След като бе живял в Москва, особено близо до семейството си, той се чувствуваше отпаднал духом. Когато живееше дълго време в Москва, без да я напуща, той стигаше дотам, че започваше да се безпокои от лошото си настроение и от укорите на жена си, от здравето и възпитанието на децата, от дребните интереси на службата си; безпокоеше го дори това, че има дългове. Но достатъчно беше да дойде и да поживее в Петербург, в оня кръг, в който той се движеше, дето хората живееха — именно живееха, а не вегетираха, както в Москва, — и веднага всички тия мисли изчезваха и се стопяваха като восък от огъня.
Жената ли?… Тъкмо днес той бе приказвал с княз Чеченски. Княз Чеченски имаше жена и семейство — деца, възрастни пажове, а имаше и друго, незаконно семейство, от което имаше също деца. Макар че и първото му семейство беше добро, княз Чеченски се чувствуваше по-щастлив във второто. И той водеше по-големия си син във второто семейство и разправяше на Степан Аркадич, че смята това нещо полезно и поучително за сина си. Какво биха казали за това в Москва?
Децата ли? В Петербург децата не пречеха на бащите си да живеят. Те се възпитаваха в заведения и не съществуваше това, разпространено в Москва — например у Лвов, — диво разбиране, че на децата принадлежи целият разкош на живота, а не родителите само трудът и грижите. Тук разбираха, че човек е длъжен да живее за себе си, както трябва да живее образованият човек.
Службата ли? Тук и службата не беше онова упорито, безнадеждно бреме, което влачеха в Москва; тук съществуваше интересът от службата. Някоя среща, услуга, сполучлива дума, умение да имитираш различни лица — и човек изведнъж си прави кариера, както Брянцев, с когото Степан Аркадич се срещна вчера и който беше сега пръв сановник. Тая служба беше интересна.
И особено петербургският възглед за паричните въпроси действуваше успокоително на Степан Аркадич. Бартнянски, който харчеше поне петдесет хиляди при тоя train158, воден от него, му каза вчера забележителни думи по тоя повод.
Преди обеда, след като се разприказваха, Степан Аркадич каза на Бартнянски:
— Струва ми се, че си близък с Мордвински; можеш да ми направиш услуга: кажи му, моля ти се, една думичка за мене. Има една служба, която бих желал да заема. Член на агентството…
— Е, все едно, няма да го запомня… Но защо ти е потрябвало да се пъхаш в тия железопътни работи с евреите?… Както искаш, но все пак е мръсотия!
Степан Аркадич не му каза, че това е полезна работа; Бартнянскн не би разбрал това.
— Трябват пари, няма с какво да живея.
— Но нали живееш?
— Живея, ами дълговете?
— Какво приказваш? Много ли са? — със съчувствие каза Бартнянски.
— Твърде много, двадесетина хиляди.
Бартнянски весело се засмя.
— О, щастлив човек! — каза той. — Аз имам един и половина милиона дълг и нямам нищо, но както виждаш, още мога да живея!
И Степан Аркадич не само на думи, но и на дело видя, че това е истина. Живахов имаше триста хиляди дълг и нито пукната пара в джоба, а живееше, и то още как! Граф Кривцов отдавна вече съвсем го бяха отписали, а издържаше две жени. Петровски бе пропилял пет милиона, по си живееше все така и дори завеждаше финансите и получаваше двадесет хиляди заплата. Но освен това Петербург действуваше физически приятно върху Степан Аркадич. Подмладяваше го. В Москва той попоглеждаше от време на време прошарените си коси, задрямваше след ядене, изтягаше се, бавно, със запъхтяване изкачваше стълбите, скучаеше с младите жени, не танцуваше по баловете. Но в Петербург се чувствуваше винаги десет години по-млад.
В Петербург той изпитваше същото, което му бе казал едва вчера шестдесетгодишният княз Пьотр Облонски, който току-що се бе върнал от чужбина.
— Тук ние не умеем да живеем — каза Пьотр Облонски. — Ще повярваш ли, прекарах лятото в Баден; право да ти кажа, чувствувах се като съвсем млад човек. Видя ли някоя млада женичка, обземат ме мисли… Похапнеш си, пийнеш си малко — сила, бодрост. Дойдох в Русия — трябваше да замина при жена си, и то на село, — няма да повярваш, след две седмици тръгнах по халат, престанах да се обличам за обед. Друго нещо е, когато мислиш за младички! Съвсем се превърнах на старец. Остава само да спасяваш душата си. Заминах за Париж — и пак се оправих.
158
Начин на живот.