Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Алексей Александрович напомни на шурея си, че на сина му никога не говорят за майка му и го помоли да не споменава нито дума за нея.
— Той бе много болен след онова свиждане с майка си, което ние не предви-дих-ме — каза Алексей Александрович. — Страхувахме се дори за живота му. Но разумното лекуване и морските бани през лятото подобриха здравето му и по съвета на лекаря аз съм го дал сега в училище. И наистина влиянието на другарите му оказа хубаво въздействие и той е напълно здрав и се учи добре.
— Ех, че юнак е станал! И то не Серьожа, а цял Сергей Алексеич! — усмихнат каза Степан Аркадич, като гледаше пъргаво и свободно влязлото хубаво едро момче в синя куртка и дълги панталони. Момчето имаше здрав и весел вид. То се поклони на вуйчо си като на чужд човек, но след като го позна, изчерви се и сякаш обидено и разсърдено от нещо, бързо се обърна настрана. Момчето пристъпи до баща си и му подаде едно свидетелство с бележките, които бе получило в училище.
— Е, това е добре — каза бащата, — можеш да си вървиш.
— Той е отслабнал, пораснал е и е престанал да бъде дете, а е станал момче; това ми харесва — каза Степан Аркадич. — Е, помниш ли ме?
Момчето бързо погледна към баща си.
— Помня те, mon oncle157 — отвърна то, като погледна вуйчо си и пак се загледа в земята.
Вуйчото повика момчето и го улови за ръка.
— Е, как е работата? — каза той в желанието си да го заприказва и не знаеше какво да каже.
Като се червеше и не отговаряше, момчето внимателно дърпаше ръката си от ръката на вуйчо си. Щом Степан Аркадич пусна ръката му, то погледна въпросително баща си и като птица, пусната на свобода, с бързи крачки излезе от стаята.
Изминала бе една година, откак Серьожа бе видял майка си за последен път. Оттогава никога вече не бе чувал за нея. Тая година постъпи в училище и опозна и обикна другарите си. Сега вече не го занимаваха ония мечти и спомени за майка му, които след срещата си с нея го разболяваха. Когато те го навестяваха, той старателно ги пропъждаше, понеже ги смяташе срамни и свойствени само на момиченцата, но не и на едно момче, и при това ученик. Той знаеше, че между баща му и майка му е имало скарване, което бе ги разделило, знаеше, че му е съдено да остане при баща си и се мъчеше да свикне с тая мисъл.
Беше му неприятно, че видя вуйчо си, който приличаше на майка му, защото това извика у него същите ония спомени, които той смяташе за срамни. Това му беше толкова по-неприятно, защото от някои думи, които бе чул, докато чакаше при вратата на кабинета, и особено по израза върху лицата на баща си и вуйчо си се досещаше, че сигурно говорят за майка му. И за да не осъжда баща си, с когото живееше и от когото зависеше, и главно за да не се отдава на чувствителност, която смяташе така унизителна, Серьожа се мъчеше да не гледа тоя вуйчо, който бе дошъл да наруши спокойствието му, и да не мисли за онова, което той му напомняше.
Но когато излезлият след него Степан Аркадич го видя на стълбата, извика го и го попита как прекарва междучасията в училището, Серьожа заприказва с него, понеже го нямаше баща му.
— Сега играем на железопътна линия — каза той, отговаряйки на въпроса му. — Знаете ли как е то: двама души сядат на чина. Това са пътниците. А един се изправя на чина. И всички се впрягат. Може и с ръце, може и с коланите, и се пускат през всички стаи. Вратите се отварят предварително. Много трудно е да бъдеш кондуктор.
— Тоя изправеният ли? — усмихнат запита Степан Аркадич.
— Да, тук трябва и смелост, и ловкост, особено когато се спрат изведнъж или някой падне.
— Да, това не е шега — каза Степан Аркадич, като се взираше с тъга в тия живи, майчини очи, които сега вече не бяха детски, не бяха напълно невинни. И макар че бе обещал на Алексей Александрович да не говори за Ана, той не се стърпя.
— А помниш ли майка си? — изведнъж запита той.
— Не, не я помня — бързо рече Серьожа, силно се изчерви и наведе очи. И вуйчо му вече не можа да откопчи нищо от него.
След половин час гуверньорът славянин намери възпитаника си на стълбите и дълго не можа да разбере дали той се сърди, или плаче.
— Е, сигурно сте се ударили, когато сте паднали? — каза гуверньорът. — Нали ви казах, че тая игра е опасна. Трябва да кажа на директора.
— Дори да съм се ударил, никой не би забелязал. Това е сигурно.
— Но тогава какво има?
— Оставете ме! Помня, не помня… Какво го интересува това? Защо да помня? Оставете ме на мира! — обърна се той вече не към гуверньора, а към целия свят.
157
Вуйчо.