Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
— Ами, майстор дуелист съм, както казах.
— Можех да те целуна — продължи тя и го лъхна с вонята на вкиснало вино, — само че ти взе, че се напика, а все пак си има някакви граници на приличие, ако ме разбираш.
— Не съм се напикавал — виж, че всички сме мокри!
— Но не миришем като теб, Илк.
Реканто изръмжа ядосано. Проклета свръхчувствителна жена!
— Рапирата ми.
— Строшила се е в черепа й, бас слагам — каза Грънтъл. — Не вярвам да се е отразило добре на мозъка й. Браво, Реканто.
Илк реши, че е време да се поперчи малко.
Докато Реканто Илк се въртеше из стаята надут като петел, Прешъс Тимбъл погледна притеснено двамата Боул и въздъхна облекчено, като видя, че явно не са пострадали. Не й обръщаха много внимание напоследък. Не й обърнаха и сега и това леко я притесни.
Майстор Квел блъскаше по вратата за мазето.
— Знам, че ме чувате — подвикна той. — Вие, дето се криете там. Три бяха — има ли още? Три убихме. Има ли още?
Фейнт оглеждаше оръжията си.
— Трябва да излезем да намерим Глано. Има ли доброволци?
Грънтъл надникна през входа и каза:
— Дъждът спира — бурята позаглъхна май. Ще дойда с теб, Фейнт.
— Питах за доброволци — не казах, че аз съм доброволка.
— Аз ще ида! — заяви Емби.
— Аз ще ида! — отсече Юла на мига.
А след това се спогледаха сърдито, а после се ухилиха като на някаква тяхна си шега, а след още миг избухнаха в смях.
— Какво му е смешното? — попита ядосано Прешъс Тимбъл, вече сериозно объркана. „Ума ли си изгубиха тия двамата? Ако изобщо са имали ум, имам предвид.“
Строгият й въпрос набързо ги отрезви и двамата наведоха глави.
Вратата към мазето изскърца, отвори се и оттам се показа мустакато лице с опулени очи.
— Тйи ли, ка’иш? Тйи ли, викаш?
Говореше на дженабакъзки, но нещо не беше наред с „р“-то.
— Убили сте тйи? Сеизно?
Квел кимна и попита:
— Защо, има ли още?
Кръчмарят поклати глава, измъкна се боязливо и потрепери, като видя трите заклани тела.
— О, миличките. О, колко съжалявам, гойкичките ми!
— Познаваш ли ги? — попита Квел. — Знаеш ли кои бяха?
Още няколко души се струпаха зад кръчмаря, с пребледнели лица и уплашени погледи. Мустакатият потрепери и изхриптя:
— Пиокълнати. Нашите дъщеи… пиокълнати.
— Прокълнати? Когато пораснаха?
Мъжът кимна и зяпна ококорен магьосника.
— Ти го знаеш? Знаеш пиокятието?
— Откога го имате, кръчмарю? Тука, в това село — откога го имате проклятието?
— Четии години вече. Четии години. — Мъжът боязливо пристъпи навътре. — Ай, гаите им! Отязали сте им гаите!
Прешъс Тимбъл се спогледа с Квел и двамата си кимнаха.
— Още е тук според мен.
— Съгласен. Да идем да потърсим?
Тя се огледа. Маппо влачеше през входа единия гол обезглавен труп. Зеленикавата кръв беше зачернила пода и оставяше лепкава катранена диря.
— Мисля да вземем трелла.
— Добра идея. — Квел се обърна към кръчмаря. — Има ли пристав в това село? Старши някакъв, кмет? Някой, който да управлява тук… и къде в името на Гуглата са се дянали всички всъщност?
Мъжът примига глупаво.
— А-а. На Бияг Невоия сте. Куата видяхте ли я? Е, там живее пиовостът5. Той ще ви тиябва.
Квел потърка очи и отиде при Прешъс.
— Значи проклятието е вещерско?
— Да — каза тя. — Вещица или вещер.
— На бряг Неволя сме. Бряг на морски мародери. Обзалагам се, че появата на чужденци събужда дъщерите — няма да ядат своите все пак.
— Хване ли ги бесът, ядат всичко, което мърда — отвърна Прешъс Тимбъл.
— Затова местните драснаха, ясно. Добре. Вещице, иди да вземеш Маппо — и му кажи, че трябва да е въоръжен. Това може да се окаже гадно.
Треллът тъкмо извличаше последното тяло навън.
— Добре — каза Прешъс.
С братята Боул от двете страни, Юла отдясно и Емби отляво, Грънтъл закрачи по главната улица. Ботушите му зашляпаха в лепкавата кал. Последните плюнки дъжд охладиха челото му. Искало му се беше битката да е по-гадна. Проблемът с безмозъчните нападатели бе тъкмо тяхната безмозъчност, което ги правеше жалки и предсказуеми. И само три от проклетите същества…
— Аз бях първи — заяви Емби.
— Не, аз бях — отвърна Юла.
Грънтъл се намръщи.
— За какво говорите двамата?
— За прозореца — обясни Юла. — В кръчмата. Щом ония момиченца влезеха през вратата, щях да изляза през прозореца — само че не можахме да дръпнем кепенците…
— Ти си виновен — сопна се Емби. — Аз вдигах резето нагоре, а ти все го дърпаше надолу.
— Резето се смъква надолу, за да се отвори, Емби, идиот такъв.
— Не, вдига се — вдига се, видях го…
— И после надолу.
— Нагоре.
5
Провост — старши на малко село, кмет. — Бел.прев.