Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
— Е, добре. Вече се отпуснах. Нали?
— Винаги си била любимата ми — каза той и извърна очи.
— Любимата какво?
— Върховна жрица, разбира се. Какво друго бих могъл да си помисля?
— Е, това е вечният въпрос, нали?
— Този, за който твърде много хора губят твърде много време.
— Не говориш сериозно, Аномандър.
Като че ли оглеждаше писалището й — не нещата, разпилени по него, а самото писалище.
— Твърде малко е за теб — заяви.
Тя погледна натам, накъдето гледаше той.
— Подведен си, уви. Просто безредието ми е твърде голямо. Дай ми писалище колкото площад и пак ще го напълня с боклуци.
— Тогава умът ти трябва да е твърде голям, Върховна жрице.
— Е. Толкова малко има за мислене, а толкова много време. — Махна небрежно с ръка. — Ако мислите ми са нараснали прекомерно, то е само от леност. — Погледът й се изостри. — А сме станали толкова лениви, нали?
— Тя е отвърната от нас от дълго време — каза Аномандър Рейк. — Това, че позволих на всички ви в замяна да се обърнете към мен, бе крайно съмнително начинание.
— Ти не направи никакъв опит да наложиш култ, Сине на Тъмата, и точно това го направи съмнително.
Едната му вежда се вдигна.
— Не явните ми недостатъци?
— А Майката Тъма да не би да е без недостатъци? Не, Тайст Андий никога не са били толкова глупави, че да натрапват на нашите кумири невъзможността на съвършенството.
— Кумири — повтори Аномандър Рейк и се намръщи, продължаваше да оглежда писалището.
— Да не би думата да е погрешна? Не мисля.
— И точно затова отхвърлих идеята за култ.
— Защо?
— Защото рано или късно вярващите разбиват кумирите си.
Тя въздъхна и кимна.
— Стотици паднали и забравени цивилизации, да. А в руините — всички онези статуи… с откъртени лица. Загубата на вяра винаги е жестока, изглежда.
— Нашата беше.
Думите я ужилиха.
— А, значи не сме толкова различни в края на краищата. Доста потискащо откровение.
— Ендест Силан — отрони той.
— Погледът ви кара краката на писалището ми да треперят, господарю Рейк — толкова ли съм неприятна, че не смеете да спрете очите си на мен?
Той бавно извърна глава и погледът му се впи в нея.
И щом видя всичко, което имаше в очите му, тя едва не потръпна и изведнъж разбра милостта, която й беше предложил — с извърнатото си лице, със замъглените си, разсеяни очи. Но след като бе поискала погледа му, колкото от суета, толкова и заради тайното удоволствие от това, че го привлича, вече не можеше да прекъсне тази връзка. Събра цялата си решимост и проговори:
— Ендест Силан, да. Причината за това посещение. Разбирам.
— Той е убеден, че отдавна се е прекършил, Върховна жрице. А двамата с теб знаем, че това не е вярно.
Тя кимна.
— Той го доказа, когато понесе Лунния къс под морето — доказа го на всички други, но не и на себе си.
— Аз му разкривам увереността си — каза Рейк. — А всеки път той се… свива. Не мога да бръкна вътре, изглежда, да укрепя онова, което знам, че е в него.
— Значи вярата му е сломена.
Той замълча, лицето му се изкриви в гримаса.
— Когато дойде времето — каза тя, — ще съм там. За да направя каквото мога. — И добави: — Макар че едва ли ще е много.
— Не е нужно да се задълбочаваш в ползата от присъствието си, жрице. Говорим за вяра, както каза.
— А тя не се измерва в материални стойности. Благодаря ти.
Той отново извърна очи и горчивата усмивка, която бе видяла в началото, отново пробяга по лицето му.
— Винаги си била моята любима.
— Аз или писалището, в което май си влюбен?
Той стана, тя — също.
— Върховна жрице.
— Сине на Тъмата — отвърна тя с поклон.
Той излезе и отсъствието му изведнъж стана осезаемо — почти доловим плясък във въздуха, изместване някакво… но не, това беше само в ума й, смътно усещане за нещо зареяно там, зад спомена й за лицето му, очите му и всичко, което беше видяла в тях.
„Майко Тъма, чуй ме. Вслушай се в мен. Ти не разбра своя син тогава. Не го разбираш сега.“
„Нима не виждаш? Всичко това беше дело на Драконъс.“
— Не е редно! — изпъшка Реканто Илк. — Когато пищят жени, трябва да излизат от кръчмата, не да се опитват да влязат!
Нащърбената дупка, която вряскащите, ръмжащи и щракащи със зъби жени бяха избили във вратата, беше задръстена с протягащи се ръце, сгърчени пръсти, които дращеха навътре в отчаяно усилие да проникнат през преградата. В татуираните рамене на трелла се забиха нокти, докато той пъхтеше навел глава, а демоните блъскаха вратата, дъските се пръскаха — но треллът беше як кучи син и ги задържаше, както ги бе задържал още при първия им щурм, който едва не отпра безценната глава на Реканто.