Панаир на суетата (роман без герой)

— Джоз, няма ли да е по-добре да се приберете с мене и Джорджи? — каза майорът.

— Ще остана и ще се върна с онзи мошеник Кирш — каза Джоз и поради същата необходимост от скромност, която той смяташе, че трябва да бъде спазвана пред момчето, Добин намери за добре да не възразява на Джоз и затова го остави и се отправи към хотела с Джорджи.

— Игра ли? — запита го майорът, когато бяха вече навън, на път за вкъщи.

— Не — каза момчето.

— Дай ми джентълменската си дума, че никога не ще играеш.

— Защо? — каза Джорджи. — Изглежда много забавно. Красноречиво и внушително майорът му обясни защо не трябва да върши това и би подсилил наставленията си, като даде за пример бащата на самия Джордж, обаче не желаеше да затъмнява с нищо паметта му. Когато го остави в жилището му, той отиде да си легне и видя светлината в прозореца на стаичката до тази на Амелия да угасва. Половин час след това угасна и нейната лампа. Не зная какво накара майора да забележи това.

Джоз обаче остана край игралната маса. Той не беше картоиграч, ала нямаше нищо против да се позанимае малко с този възбудителен спорт от време на време; а и в бродираните джобове на дворцовата му жилетка подрънкваха няколко наполеона. Той сложи един над хубавото рамо на малката картоиграчка пред него и те спечелиха. Тя му направи място до себе си, като отдръпна роклята си от намиращия се до нея празен стол.

— Елате и ми донесете щастие в играта — каза тя пак с чуждестранен акцент, съвсем различен от искреното й напълно английско «благодаря ви», с което бе изказала признателността си на Джорджи за сполучливия му удар в нейна полза. Едрият джентълмен се озърна да види дали не го гледа някое високопоставено лице и седна. След това промълви:

— Ах, знаете, честна дума, голям щастливец съм. Положително ще ви донеса щастие.

— Много ли играете? — запита го чуждестранната маска.

— От време на време.

— Вие не играете, за да печелите — каза Ребека. — А също и аз. Аз играя, за да забравя, ала не мога. Не мога да забравя миналото, господине. Малкият ви племенник е същински образ на баща си, а вие — вие не сте се променили — впрочем, да, променили сте се. Всички се променят, всички забравят, всички са безсърдечни.

— Боже мой, коя сте вие? — запита възбудено Джоз.

— Не можете ли да отгатнете, Джоузеф Седли? — каза малката жена и като свали маската си, тя го погледна. — Забравили сте ме.

— Велики боже! Мисис Кроли! — възкликна задъхано Джоз.

— Ребека — каза събеседничката му, като сложи ръката си върху неговата; тя обаче продължаваше да играе, като през цялото време го гледаше.

— Отседнала съм в хотел «Слонът» — продължи тя. — Попитайте за мадам де Родън. Днес видях моята мила Амелия; колко хубава изглеждаше и колко щастлива! Такъв изглеждате и вие. Всички са щастливи, Джоузеф Седли, освен аз, злочестата. — И тя премести парите си от червеното на черното, сякаш със случайно движение на ръката, докато бършеше очи с носната си кърпичка, поръбена със скъсана дантела. Този път тя изгуби цялата заложена сума. — Хайде да ставаме — каза тя. — Елате малко с мене, ние сме стари приятели, нали, скъпи мистър Седли?