Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Глас: Как е станало така?
Солженицин: Ами оказа се, че моите произведения притежават едно такова странно свойство: хората настойчиво ме молят да им ги дам за четене, а дам ли ги, за сметка на собствената си почивка ги препечатват и ги дават на други хора да ги четат. Цялата московска секция на белетристите още миналата година изчете първата част на повестта, учудвам се защо тук др. Воронков каза — не знаехме откъде да я намерим, обърнахме се към КГБ. Преди около три години същото бързо разпространение получиха моите „ситнежи“, или стихотворения в проза: едва бях започнал да ги давам за четене и те светкавично се пръснаха из различни градове на Съюза. А после в редакцията на „Новый мир“ се получи писмо от Запад, от което научихме, че тези миниатюрни разказчета вече са публикувани там. Именно за да не успее и „Ракова болница“ да „изтече“ по същия начин, написах своето настойчиво писмо. И аз мога не по-малко да се учудвам как е могъл Секретариатът изобщо да не реагира на писмото ми до конгреса — още преди Запада? И да не реагира на цялата тази клевета, с която бях заобиколен? Другарят Воронков употреби тук прекрасния израз „братя по перо и труд“. Ами че тези братя по перо и труд вече две години и половина спокойно наблюдават как съм тероризиран, преследван, оклеветяван.
Твардовски: Не всички са безучастни.
Солженицин: А редакторите на вестниците, също наши братя, не публикуват моите опровержения. Аз вече не говоря, че книгата ми не е разрешена за четене в лагерите: не я допускаха, изземваха я с обиски и наказваха с карцер заради нея дори през месеците, когато всички вестници разтръбяваха похвалите си за „Един ден на Иван Денисович“ и обещаваха, че „това няма да се повтори“. Но напоследък книгата започна тайно да се изземва и от кварталните библиотеки. За забраната тя да се дава за четене ми пишат от различни места: наредено е на читателите да се казва или че книгата се подвързва, или че е у други читатели, или пък че няма достъп до ония там ловци, изобщо — по никой начин да не се дава. Ето едно скорошно писмо от Красногвардейски район на Крим:
„В районната библиотека под строга тайна (аз съм активист на тази библиотека) ми казаха, че е наредено вашите книги да се изземат. Една от служителките искаше да ми подари за спомен вече ненужния им «Един ден», публикуван в «Журнал-газета», а друга веднага спря несъобразителната си приятелка: «Ама моля ви се, не може! Щом книгата е прибрана в специалния отдел, опасно е тя да се подарява на когото и да било.»“
Не бих казал, че книгата е иззета от всички библиотеки, тук-там още я има. Но хора, които ме посетиха в Рязан, не могли да намерят книгата ми в рязанската областна читалня: библиотекарките се оправдавали с какво ли не и така и не им я дали.
Отдавна е известно, че клеветата е неизтощима, изобретателна, бързо се разраства, но сблъскаш ли се с нея лично, и то с нейната невиждана форма — клевета от трибуна, просто в чудо се виждаш. Безпрепятствено се пръсна комплектът лъжи как съм бил в плен и съм сътрудничил на германците. Но на някои и това не им стигна! Това лято в системата на политпросветата например в Болшево на агитаторите им е било продиктувано, че съм избягал в Арабската република и съм си бил сменил поданството. Ами че то всичко това се записва в бележници и се разпръсва по-нататък с коефициент 100. И това става близо до столицата! Има и друг вариант. В Соликамск (п. к. 389) майор Шестаков възвестил, че съм избягал по време на екскурзия в Англия. Това го казва заместник по политическата част — кой смее да не му повярва? Друг път същият съобщил: на Солженицин официално му е забранено да пише! Е, тук поне е близо до истината.
От трибуните говорят за мен и така: „освободиха го предсрочно, а не трябваше“. Дали е трябвало, или не е трябвало, може да се види от съдебното решение на Военната колегия на Върховния съд по реабилитацията, то е предоставено на Секретариата…
Твардовски: Там е и бойната характеристика на офицера Солженицин.
Солженицин: А виж, „предсрочно“ се изговаря направо с примляскване! Извън осемгодишната си присъда съм лежал един месец по етапни затвори, но такава дреболия у нас е дори срамота да се споменава, после без присъда получих вечно заточение, с тази вечна обреченост прекарах три години в заточение, освободиха ме само благодарение на XX конгрес — и на това му казват „предсрочно“! Колко добре изразява тази думичка удобния начин да възприеме света през 1949—53 година: щом не е пукнал край лагерното бунище, щом, макар и по корем, е изпълзял от лагера — значи е освободен „предсрочно“… Защото осъден ли си — то е навеки, а излезеш ли по-рано — излязъл си предсрочно.