Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Защо пиесата „Пирът на победителите“ бе спомената в писмото до конгреса ли? — това личи от самото писмо: като протест срещу незаконното „издаване“ и разпространяване на тази пиеса пряко волята на автора и без негово знание. Сега относно изземването на моя роман и на архива ми. Да, на няколко пъти от 1965 година насам съм писал до ЦК по този въпрос, протестирал съм. Но напоследък бе скалъпена нова версия за изземването на архива ми. Че уж онзи човек, Теуш, у когото се съхраняваха ръкописите ми, е бил свързан с друг някакъв човек, чието име не се назовава и който бил задържан на митницата, неизвестно коя, и че у него намерили нещо (не се казва какво), не мое, но решили да ме предпазят от подобно познанство. Всичко това е лъжа. Моят познат Теуш преди две години беше под следствие, но подобно обвинение дори не му е предявявано. Фактът, че съхранявам там материалите си, е бил установен чрез обикновено улично проследяване, подслушване на телефонни разговори и подслушване в стаята. Но кое е интересното: още с появяването си новата версия плъзва едновременно в различни краища на страната: лекторът Потьомкин я представя пред многолюдно събрание в Рига, а един от секретарите на СП — пред московските писатели. При което добавя и собствената си измислица: че уж съм си признал всичко това на предишната среща в Секретариата. А тогава дори не сме разговаряли за това. Не се съмнявам, че скоро ще започна да получавам от всички краища на страната писма за разпространяването на тази версия.
Въпрос: Редакцията на „Новый мир“ отхвърли или прие повестта „Ракова болница“?
Абдумомувов: Какво разрешение е нужно на „Новый мир“, за да публикува повестта, и от кого?
Твардовски: По принцип решението да публикува или не дадено произведение е в компетенциите на редакцията. Но в ситуацията, създала се около името на автора, трябва да реши Секретариатът на съюза.
Воронков: Солженицин нито веднъж не се е обръщал непосредствено към Секретариата на Съюза на писателите в СССР. След писмото на Солженицин до конгреса ние с другарите от Секретариата имахме желание да се срещнем с него, да отговорим на въпросите му — да си поговорим, да помогнем. Но след като писмото се появи в мръсната буржоазна преса, а Солженицин изобщо не реагира…
Твардовски: Също като Съюза на писателите!
Воронков: …загубихме това желание. А ето че се появи и второ писмо. То е ултимативно, оскърбително, недостойно за нашата писателска общественост. Сега Солженицин спомена за „един секретар“, изнесъл информация пред партийното събрание на московските писатели. Този секретар съм аз. Побързали са да ви предадат, но лошо са ви го предали. Относно изземването на вашите творби на последното събрание казах само, че вие сте признали, че иззетото е ваше и че в дома ви не е правен обиск. След вашето писмо до конгреса ние, естествено, сами пожелахме да прочетем всички ваши произведения. Но не бива толкова грубо да се държите с ваши другари по труд и перо! А вие, Александър Трифонович, ако смятате за необходимо да публикувате тази повест и ако авторът приеме поправките ви — публикувайте си я, защо намесвате тук Секретариата?
Твардовски: Ами с Бек какво стана? И Секретариатът се занимава, и го препоръча — и пак не го публикувахме.
Воронков: Но сега мен най-много ме интересува гражданското лице на Солженицин: защо той не реагира на долната буржоазна пропаганда? И защо се държи така с нас?
Мусрепов: И аз имам един въпрос: как така е писал в писмото: по-висшестоящи другари изразяват съжалението си, че не съм умрял в лагера? Какво право има да пише такива неща?
Шарипов: И по какви канали може да е попаднало това писмо на Запад?
Федин предлага на Солженицин да отговори на зададените въпроси.
Солженицин: За мен са говорили и какво ли не още! Едно лице, което и днес заема висок пост, е заявило публично, че съжалява: не е бил в състава на тройката, която определи присъдата ми през 1945 години, още тогава щял да ме осъди на разстрел!… Тук второто ми писмо се тълкува като ултиматум: или публикувайте повестта ми, или ще я публикуват на Запад. Но аз не поставям такъв ултиматум пред Секретариата, животът поставя ултиматум пред вас и пред мен. Аз пиша, че ме тревожи разпространяването на повестта в стотици — това е приблизителна цифра, не съм правил точна сметка — в стотици машинописни екземпляри.