Сага за Форсайтови

Пророкуванията на Тимоти

В деня на несъстоялата се среща в Националната галерия започваше втората годишнина от възвръщането на английската гордост и слава — накратко казано — на цилиндъра. Мачът на стадион Лорд317 — едно отменено през войната празненство — развя за втори път своите светли и тъмни знамена, съживявайки почти напълно всяка подробност на славното минало. Тук, през време на обедната почивка, можеха да се видят всякакви видове дамски и само един вид мъжки шапки, закриващи многобройните типове лица, съответствуващи на отделните „класи“. Наблюдателният Форсайт би могъл да различи на безплатните и „евтини“ места малък брой хора с меки шапки, но те почти не дръзваха да се приближат до плаца; хората от старата школа — или школи — можеха все още да се радват, че пролетариатът и досега не може да плати необходимите пет шилинга за вход. Това беше една затворена крепост, единствената в сравнително голям мащаб — защото вестниците изчисляваха присъстващите на десет хиляди души. А десетте хиляди души, въодушевени от една единствена надежда, си задаваха взаимно един и същи въпрос: „Къде ще обядвате?“ Имаше нещо невероятно насърчително и успокоително в този въпрос и във факта, че толкова много хора го задават заедно с вас! Какви запаси притежаваше Британската империя — от гълъби, раци, агнета, лакерда с майонеза, ягоди и бутилки шампанско, — за да се изхрани това множество! Никакви чудеса не се очакваха — никакви седем хляба и няколко риби318… Вярата почиваше сега на по-сигурни основи. Шест хиляди цилиндъра и четири хиляди чадъра ще бъдат свалени и затворени, десет хиляди уста, гърла всички говорещи английски, ще бъдат нахранени! Все още жизнен беше старият булдог! Традиция! И пак традиция! Толкова строга и толкова гъвкава! Войни могат да бушуват, данъците да разоряват, трейдюнионите да грабят, Европа да загива от глад, но десет хиляди тук ще бъдат нахранени; ще се разхождат по зелената морава в оградения плац, ще носят цилиндрите си и ще се срещат… едни с други. Сърцето е здраво, пулсът е още нормален. И-тън! И-тън! Хар-р-о-о-о-у!

Между многото Форсайтови, дошли в този резерват, тяхна собственост по право или пълномощие, беше и Соумс със съпругата и дъщеря си. Той не бе учил в никой от двата състезаващи се колежа, не се интересуваше от крикет, но искаше Фльор да покаже роклята, а самият той — цилиндъра си, сред мир и охолство между своите равни. Разхождаха се бавно — Фльор между него и Анет. Нито една жена наоколо — доколкото забелязваше — не можеше да се сравни с тях; те умееха да се движат и да се държат; красотата им беше осезаема. Съвременните жени нямаха нито снага, нито гърди… нищо! Припомни си изведнъж с какво опиянение и гордост се бе явявал с Айрин в първите години на своя брак. И как обядваха в каретата — майка му бе накарала баща му да купи карета, защото така беше „шик“; всички наблюдаваха в ония дни играта от карети и файтони вместо от тия дълги, неудобни трибуни. Как Монтегю Дарти непременно се напиваше! Соумс допускаше, че и сега има хора да се напиват, но не с някогашния размах! Припомни си как Джордж Форсайт вика, изправен в каретата със светлосин флаг в едната ръка и тъмносин — в другата (братята му Роджър и Юстас бяха учили в Хароу и Итън): „Итроу! Хартън!“ И то, тъкмо когато всички са замълчали, за да се прояви както винаги като шут; а елегантният Юстас стои безучастно долу, защото смята, че на един денди не подобава да носи значка или да прояви внимание към нещо. Да! Отдавнашни дни! Айрин в сива копринена рокля с бледозеленикави отсенки. Той погледна косо Фльор. Почти безжизнено лице… без светлина, без израз! Тази любов продължава да я гризе… Нещастна история! Погледна по-нататък, към лицето на жена си, нарисувано повече от друг път, с малко презрително изражение — макар че, доколкото му е известно, нямаше основание да се държи така. Тя бе приела със странно спокойствие измяната на Профон; а може би неговото „мъничко пътешествие“ беше само заблуждаване? Ако е така, просто нямаше да го удостои с внимание! След като се разходиха около плаца и покрай павилиона, потърсиха масата на Уинифред под палатката на „Клуба на бедуините“. Този нов „смесен“ клуб — за мъже и жени — беше образуван за поддържане на туризма и на един благородник със странно име, при все че баща му, колкото и странно да звучи това, се наричал Леви. Уинифред се бе записала не защото бе пътешествала, а защото разбираше по вътрешен усет, че клуб с такова име и основател непременно ще стигне далеко; и ако човек не се запише в началото, по-късно може и да не му се удаде случай. Палатката, с текст от корана върху оранжев фон и с бродирана на входа зелена камилка, беше най-интересното нещо тук. Пред палатката видяха Джек Кардиган с тъмносиня вратовръзка (той бе играл някога в тима на Хароу) да показва с бамбуковия си бастун как онзи приятел трябвало да удари топката. В ъгъла на Уинифред, където тя отведе новодошлите, бяха вече Имоджин, Бенедикт с младата си жена, Вал Дарти без Холи, Мод и съпругът й; и след като Соумс и двете му дами седнаха, остана още едно свободно място.