Проходът

Напуснал я само веднъж, на третото им лято в планината, за да иде да потърси семена. Взел едно оръжие, взел храна, гориво и други припаси, които му трябвали, опаковал ги в пикапа, който приготвил за пътуването си. Три дни, казал ѝ той, но изминали цели две седмици, преди Лейси да чуе шума от двигателя на пикапа да се изкачва в планината. Излязъл от кабината и по отчаянието му познала, че само молбата ѝ да се върне го довела отново при нея. Карал чак до Гранд Джакшън, признал той, преди да реши да се върне. В камиона били обещаните торби със семена. Онази нощ запалил огнището и седнал потънал в ужасно, покрусено мълчание, вперил поглед в пламъците. За пръв път виждала толкова мъка в нечии очи, в онази нощ тя отишла при него и му казала, че вярва, че от този ден нататък трябва да живеят заедно като съпруг и съпруга във всяко отношение. Изглеждал нищожен жест, да му предложи любовта си, тази нишка на опрощението, а когато се стигнало и до там, когато му дошло времето, тя разбрала, че любовта, която предложила, била и любовта, която търсела. Краят на пътуването, започнало в полето на нейното детство преди много години.

Повече не я напуснал.

През годините тя го обичала и с тялото си, което не стареело, както стареело неговото. Тя го обичала и той я обичал, всеки посвоему, двамата заедно, сами в планината. Смъртта бавно го превземала през годините, отнемала му първо едно, после друго, ръфала по краищата, после влязла дълбоко. Очите му, косата. Зъбите, кожата. Ръцете, сърцето, дробовете. Имало много дни, в които Лейси искала и тя да може да умре, за да не му се налага сам да тръгва на това пътуване.

Една сутрин работела в градината, когато доловила отсъствието му, влязла в къщата, после тръгнала из горите, викала го по име. Било средата на лятото, въздухът бил свеж и бистър, обгръщал листата като роса от слънчева светлина. Избрал място, където дърветата оредявали и небето се извисявало отгоре, откъдето можел да гледа към долината и отвъд нея, като огромно спокойно море, подобните на вълни планини, които стигали до синия хоризонт. Подпирал се на лопата, борел се да си поеме дъх. Вече бил старец, посивял и немощен, и въпреки това ето че сам копаел дупка в земята. Каква е тази дупка, попитала го тя, а той ѝ отвърнал: За мен е. За да не се налага сама да я копаеш, когато си отида. Няма да е добре да се чака през лятото, за да копаеш дупка. Цял ден и цяла вечер копал, изхвърлял лопатата с малко пръст, спирал след всяко поемане на въздух. Наблюдавала го от ръба на поляната, защото не искал да му помага. А когато приключил и дупката стигнала размери, които го удовлетворявали, той се върнал в къщата, където преживели много години заедно, на леглото, което направил със собствените си ръце от грубо съединени греди и преплетени въжета, провиснали от тежестта на телата им, и на сутринта бил умрял.