Живот след живота

— Безплатно ли работите? — попита тя.

— За членовете на клуба — да — кимна Тамара и прибра инструментите в красив кожен калъф. — А от хората, които идват тук, както се изразяваме, „от града“, вземам пари според тарифата.

— И много ли са тези „от града“? — поинтересува се Настя.

— Не, единици са.

— И от какво живеете? Или сте на заплата тук?

— Ха, как ли пък не! — тросна се Тамара. — Ще вземам заплата от Андрюша, хайде де, само това липсваше. С него се познаваме повече от петдесет години и не смятаме, че е възможно да влизаме във финансови взаимоотношения. Аз имам пари, напълно достатъчно, за да живея достойно и спокойно. Разбирате ли, навремето имах собствен бизнес, после го продадох и се преместих да живея при баща си — тогава съвсем беше остарял и вече не можеше да живее сам. Започнах работа, а парите от продадения бизнес си стояха. После татко почина и когато реших да дойда в Томилин, продадох московския си апартамент. Така че за собствените си нужди, които не са кой знае какви, имам пари чак до смъртта си и без да получавам заплата. А подстригвам изключително за удоволствие, цял живот съм обичала работата си, от ранно детство мечтаех за нея. Е, какво, Настя, чай? Или кафенце?

— Кафенце — усмихна се Настя.

— С пастичка?

— А какво ще каже за това Андрей Сергеевич? В неговата система за хранене със сигурност не се вписват тестеното, мазното и сладкото.

— Ами той не е тук — засмя се Тамара. — Замина рано сутринта. Сега сигурно вече е в Москва. Така че аз ви гарантирам и кафе, и пасти, които той забранява, и човешка вечеря. И изобщо ви обещавам нормално вкусно хранене, но… само до деня, когато Андрей се върне. Тогава ще трябва или да влизате в открита битка, или да ядете същото, което яде той. Да вървим.

Отидоха в ресторанта и седнаха на меко ъглово диванче, тапицирано с дамаска в цвят бордо. Сервитьорът, който донесе кафето и пастите, изглеждаше така, сякаш работи не в евтино провинциално заведение за пенсионери, а в шикозен ресторант на „Рубльовка“[1]. Тамара улови учудения поглед на Настя и се усмихна:

— И това е идея на Андрей. Всъщност неговата основна идея е да докаже, че с пенсионирането животът на човека не само не свършва, а в много отношения дори едва започва. Човек навлиза в онази златна възраст, когато жизненият му опит ВЕЧЕ е достатъчен, за да се научи да се радва на всичко и да не обръща внимание на глупостите, а физическите му сили са ВСЕ ОЩЕ достатъчно, за да има на какво да се радва.