Живот след живота
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #27
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1229-2
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Живот след живота». Краткое содержание книги:
Вторушин внимателно я погледна и едва забележимо се позасмя:
— Вие знаете отговора, Анастасия Павловна. Или искате аз да го озвуча?
— Не, чуйте го само! — повиши глас Федулов. — За какво намекваш, Илюха? Че при нас в милицията се е завъдил маниак? Или в следствието? Или при дежурните? Ти изобщо мислиш ли какви ги приказваш?
Вторушин сви рамене.
— Ти го каза. Не смятам, че сред нас има маниак. Мисля, че първото убийство е извършено конкретно срещу Бегорски, а второто — конкретно срещу Павлова, а Павлова — като следовател — като нищо може да е имала врагове в нашите среди. Защо не?
— Защото аз не вярвам, че сред нас…
— А по какво се различаваме ние от всички останали хора? И ние сме като тях, и ние имаме мозъци, нерви, психика, и сред нас има престъпници, това не е тайна за никого. Е, защо в другите отдели може да има предатели, а при нас да няма? С какво сме по-различни?
— Ама ти…
— Тъй — твърдо отсече Настя, — всичко ми е ясно. Моля, разкажете ми всичко, което можете, за потърпевшите.
Оперативните работници извадиха бележниците си и започнаха да разказват.
Когато се върна в имението, Настя отвори ноутбука си и започна методично да вкарва в компютъра всичко, което бе научила от Федулов и Вторушин, като междувременно обмисляше информацията.
И тъй, Галина Илинична Корягина, шейсет и осем годишна, открита удушена със собствения й вълнен шал в междублоково пространство, когато се е прибирала от концертната зала. Живеела е в собствен апартамент с някоя си Маргарита Нечаенко, нещо средно между храненица и квартирантка, която не плащала наем, но активно помагала на Корягина в домакинството. Маргарита смятала да посрещне хазяйката си след концерта, но внезапно я заболял корем и получила диария, буквално не можела да се отдалечи от тоалетната. Съседите потвърждават това, момичето помолило за лекарство, не мръднало от жилището и се тревожело, че не може да излезе и да посрещне Галина Илинична. Тоест Нечаенко има твърдо алиби. Може да се предположи, че е влязла в сговор с изпълнителя на убийството и нарочно е симулирала заболяването, за да остави Корягина сама в тъмната част на денонощието в пустото междублоково пространство, но тази версия е била отхвърлена като несъстоятелна. Защо е трябвало да го прави? Тя няма мотив за убийството на Корягина и не може да е имала: докато е била жива Галина Илинична, момичето е имало покрив над главата, а след смъртта й трябва да плаща наем, което съществено ще се отрази на доходите й, и бездруго невисоки — работи като приемница в пункт за химическо чистене.
Убийство от користни подбуди, например получаване на наследство, също не беше логично: преди няколко години Корягина завещала жилището си и цялото имущество в него на Томилинския музей по краезнание. Корягина има дъщеря — Татяна, която Галина Илинична по този начин е лишила от наследство. Но убийството едва ли е било и акт на отмъщение от страна на дъщерята. Първо, Татяна Корягина има алиби — през доста дълъг период от време тя не е напускала Костровск, където живее от много години. Второ, дори да се предположи сговор на Татяна с убиеца или банална поръчка, не е ясно защо тя е трябвало да отлага отмъщението си толкова години. Галина Илинична е съобщила на дъщеря си за завещанието веднага щом то е било съставено, тоест през 2002 година. Минали са седем години — и изведнъж отмъщение? Защо? Трето, Татяна Корягина по принцип не се е ядосвала много за жилището на майка си, защото е собственичка на елитен публичен дом, замаскиран като салон за масажи, и печели толкова, че може всяка година да си купува по два, че и по три такива апартамента. Всъщност именно това обстоятелство е станало причина Корягина да припише наследството на музея, а не да го остави на дъщеря си: Галина Илинична твърде болезнено приемала факта, че дъщеря й се занимава с проституция в Костровск, казала, че повече няма да я пусне през прага си, отрекла се от Татяна и смятала, че повече няма дъщеря. Към момента на убийството майката и дъщерята не били общували от двайсетина години, не си писали, нито разговаряли по телефона. Единственото изключение било, когато Корягина взела от съседка адреса на Татяна и й написала писмото, в което й съобщила, че е съставила завещание в полза на Музея по краезнание и дъщеря й „нищо няма да получи, да не се надява“. (Оказало се, че Татяна все пак мислела за майка си и оставяла координатите си на съседка с молба непременно да й съобщят, ако е нужна помощта й или нещо се случи.)
Колкото до други възможни наследници, на които може да не е харесало, че Галина Илинична ги е ощетила, такива не се намерили. Корягина имала племенник, който живеел в Иркутск, но той не поддържал отношения с леля си и при наличие на първостепенни наследници, тоест дъщерята Татяна, не е можел да претендира за каквото и да било. С една дума, версията за убийство заради получаване на наследство или заради отмъщение по повод на това странно завещание изобщо не минаваше.