Нощни вълци
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #15
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-134-3
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Нощни вълци». Краткое содержание книги:
На четиринадесети Феликс се прибра вкъщи късно. София Соломоновна го посрещна на вратата и щом влезе, веднага му прошепна:
— Той пак дойде. Там. — Тя кимна към кухнята.
— Кой? — не разбра Феликс.
— Ами тоя — обясни майка му. — Нашият мълчаливец.
— Вячеслав Никандрович? — още повече се учуди Феликс и влезе в кухнята.
Когато видя Портнов младши, Ремизов се изправи.
— Здравейте — поздрави го Феликс. — Как така се сетихте днес?
Зад гърба му стоеше София Соломоновна и Ремизов, като я изгледа, каза глухо:
— Излез, жено.
Гласът на мълчаливеца така потресе домакинята, че тя безмълвно избяга в спалнята.
Изненаданият Феликс гледаше Ремизов. Ако изведнъж го беше заговорила хлебарка, от тия, дето нощем щъкаха из кухнята, едва ли щеше да бъде по-шашнат.
Онова, което стана после, беше не по-малко фантастично.
Съседът се отпусна на стола и като гледаше от упор Портнов младши, попита:
— „Нощните вълци“ твоя работа ли са?
— Какво?! — извика Феликс.
Очакваше всичко, само не и това. Неговата група беше така сигурно законспирирана, че не можеше да „изгърми“. И ако по някакво чудо някой успееше да хване следите й, то най-малко можеше да си представи в тази роля Ремизов.
Феликс измисли сам името — „Нощни вълци“. Много сполучливо му се струваше. Някога имаше „Черната котка“, но тяхното беше още по-хубаво — „Нощни вълци“. Това си беше фукня, разбира се, но нали някак си трябваше да се разтоварват. Нещо трябва да весели душата. А и защо да не оставят след себе си подобен спомен? Нека треперят тия, дето живеят скучно. На Феликс му харесваше да треперят от него. Много даже му харесваше.
— Сядай — грубо му каза Ремизов. — Още не съм свършил.
Обърканият Феликс пак седна на табуретката.
— Е? — повтори съседът. — „Нощните вълци“ твоя работа ли са?
Феликс го гледаше, без да разбира нищо.
— За какво говорите, Вячеслав Никандр…
Но той го прекъсна доста грубо:
— Виж какво! Не ми ги пробутвай тия! Не се каня да търча при ченгетата. Говори като на изповед: твоя работа ли са или не? Ако сега кажеш не, ще стана и ще си ида. Ако е твоя — ще ти кажа нещо важно.
— Бива си те! — само успя да каже Феликс. — Какво си намислил, старче?
Ремизов настояваше на своето:
— Отговаряй каквото те цитат.
— Абе какви вълци? Ти да не си мръднал, старче?
Ремизов се надигна.
— Е, добре. Тръгвам си. Няма какво повече да си губя времето. Имам си работа.
— Сядай! — кресна изведнъж Феликс.
Съседът го изгледа от горе на долу.
— Ще кажеш ли?
— Сядай! — повтори Феликс.
Ремизов се поколеба, но седна. Феликс вече се беше овладял и като го гледаше в очите, попита спокойно:
— Ти разбираш ли къде се навираш, глупак нещастен? Защо са ти „Вълците“?
— Знам къде се навирам — отвърна Ремизов. — Но ти така и не ми отговори. Ама аз и без това знам, че е твоя работа.
Известно време Феликс размисля.
— Е, добре, Вячеслав Никандрович — тръсна глава весело той. — Добре, да бъде по вашему. Да допуснем, че действително знам за някакви „вълци“. Тоест искам да кажа, че съм чувал за „Нощните вълци“. Макар че и представа си нямам откъде знаете вие за тях. И какво? Да допуснем за момент, че знам. Какво следва?
На Ремизов веселият му тон не направи никакво впечатление.
— Не ми се прави на много умен, Феликс. С мен може и по-просто да разговаряш. Ако е твоя работа, кажи си, няма нищо кой знае какво.
Феликс се предаде. По-точно, любопитно му беше какво ще стане нататък.
— Моя работа е, моя — каза той. — Е? Чакам продължението.
— Охо! — удовлетворено проговори Ремизов. — Какво да го усукваме повече? Вземи ме в своята компания.
Феликс направо зяпна.
— Какво, какво?
Ремизов го гледаше предизвикателно.
— Каквото чу… Вземи ме, няма да съжаляваш.
— Слушай, чичка — каза му Феликс, — ти май не разбираш какви ги дрънкаш.