Повелител на сенките [bg]

Ема се отпусна на покрива до приятелката си, толкова близо, колкото беше възможно. Посегна и улови ръката й, стискайки я в своята.

— За Диего ли говориш?

Кристина кимна. По лицето й нямаше следи от сълзи; всъщност изглеждаше учудващо спокойна.

— Онова момиче просто се появи и заяви, че му е годеница — обясни Кристина. — Помислих си, че е някаква грешка. Дори когато се обърнах и избягах от стаята, мислех, че е някаква грешка, че ще дойде след мен и ще ми обясни. Но той не го направи, което означава, че е останал заради нея. Защото тя наистина му е годеница и е по-важна от мен.

— Не разбирам как би могъл да направи нещо такова — каза Ема. — Наистина е странно. Той толкова те обича… Дойде тук заради теб.

Кристина издаде приглушен звук.

— Та ти дори не го харесваш!

— Харесвам го — е, харесвах го — понякога. Това със съвършенството е леко дразнещо. Но начинът, по който те гледаше — не беше преструвка.

— Той има годеница, Ема. Дори не просто приятелка. Годеница. Кой знае откога е сгоден. Сгоден. За да се ожени.

— Ще отида непоканена на сватбата — предложи Ема. — Ще изскоча от тортата и то не по секси начин. А с гранати или нещо такова.

Кристина се разсмя с глас, а после извърна лице.

— Просто се чувствам толкова глупаво. Излъга ме и аз му простих, а после ме излъга отново… каква идиотка съм? Как можах да си въобразя, че мога да му имам доверие?

— Защото искаше да му вярваш — отвърна Ема. — Познаваш го толкова отдавна, Тина, и това има значение. Когато някой е бил част от живота ти толкова дълго, да скъсаш всякакви връзки с него е, като да прережеш корените под едно растение.

Кристина дълго не отговори.

— Знам — каза най-сетне. — Знам защо го разбираш толкова добре.

Ема усети парещата горчилка, надигнала се в гърлото й, и побърза да я преглътне. Точно в този миг трябваше да помогне на Кристина, не да се отдава на собствените си терзания.

— Когато бях малка — каза тя, — с Джулс на практика всяка вечер идвахме тук по залез-слънце и чакахме зеленото сияние.

— Кое?

— Зеленото сияние. Когато слънцето залезе, тъкмо когато потъва зад хоризонта, за миг проблясва зелена светлина. — И двете погледнаха към водата. Слънцето се скриваше зад хоризонта, небето бе обляно в червено и черно. — Ако си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне.

— Наистина ли? — Гласът на Кристина беше тих, очите й — отправени към хоризонта, като тези на Ема.

— Не знам — призна си Ема. — Вече съм си пожелала толкова много неща. — Слънцето се спусна още няколко сантиметра по-ниско. Ема опита да си намисли желание. Дори когато беше малка, знаеше, че има неща, които не можеш да си пожелаеш: мир по света, мъртвите ти родители да се върнат. Вселената не може да се обърне наопаки заради теб. Желанията помагаха само за по-простичките неща: сън без кошмари, още един ден безопасност за най-добрия ти приятел, слънце на рождения ти ден.