![Крадецът на закуски [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/0/kradect-na-zakuski-bg-download.jpg)
Крадецът на закуски [bg]
- Автор: Камиллери Андреа
- Серия: инспектор Монтальбано #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Книгопис
- ISBN: 978-619-7067-19-4
- Переводчик: Весела Лалова Цолова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Крадецът на закуски [bg]». Краткое содержание книги:
Момченцето беше вече до къщата, виждаше се ясно, че държи главата си изправена и гледа към прозореца. В един момент изникна фигурата на мъж, който с два скока връхлетя върху него и го сграбчи. Беше Фацио.
Ливия полетя по стълбите. Франсоа риташе и надаваше дълги и сърцераздирателни писъци, като животинче, хванато в капан. Монталбано запали лампата и се надвеси през прозореца.
— Донесете го тук. А ти, Грасо, отивай да предупредиш другите и им кажи да дойдат тук.
Междувременно крясъците на детето бяха утихнали и преминали в хлипане. Ливия го беше взела на ръце и му говореше.
Все още беше твърде напрегнато, но вече не плачеше. С бляскави зеници и трескав поглед наблюдаваше лицата, които стояха около него, и лека-полека възвръщаше увереността си. Седеше на масата, където само няколко дни преди това до него беше майка му, и може би затова държеше Ливия за ръка и не искаше да се откъсне от нея.
Мими Ауджело, който се беше отдалечил, се върна с някакъв пакет в ръцете и всички разбраха, че е единственият, който беше постъпил правилно. Вътре в пакета имаше сандвичи с шунка, банани, шарени портокалово-бадемови сладки и две кутийки кока-кола. Ливия възнагради с трогнатия си поглед Мими, заради който, естествено, Монталбано се раздразни, а той запелтечи:
— Приготвих го вчера вечерта… Помислих си, че щом ще си имаме работа с гладно дете…
Докато се хранеше, Франсоа заспиваше от умора. Затова и не успя да довърши сладките: изведнъж главата му клюмна напред върху масата, угасна, все едно някакъв прекъсвач беше изключил енергията му.
— А сега къде ще го водим? — попита Фацио.
— У дома — каза решително Ливия.
Монталбано остана поразен от това „у дома“. И докато вземаше чифт дънки и тениска за детето, не успя да установи дали трябваше да е недоволен, или развеселен от казаното.
Момченцето не отвори очи нито по време на пътуването до Маринела, нито когато Ливия го съблече, след като му беше приготвила импровизирано легло на дивана в трапезарията.
— Ами ако докато ние спим, се събуди и избяга? — попита я комисарят.
— Не мисля, че ще го направи — увери го Ливия.
За всеки случай Монталбано взе предохранителни мерки, като затвори прозореца, дръпна капаците и превъртя два пъти ключа на входната врата.
Отидоха и те да спят, но въпреки умората сън не ги хващаше: присъствието на Франсоа, когото чуваха да диша в другата стая, ги караше, необяснимо защо, да се чувстват неловко.
Към девет сутринта, твърде късен час за комисаря, той се събуди, стана внимателно, за да не безпокои Ливия, и отиде да нагледа Франсоа. Момченцето го нямаше на дивана и в банята също. Беше избягало, както се беше опасявал. Но как, по дяволите, го беше направило, след като вратата беше заключена, а капаците на прозорците все още спуснати? Тогава започна да се оглежда навсякъде, където можеше да се потули, да се скрие. Нищо, все едно се беше изпарило. Трябваше да събуди Ливия и да й каже как стоят нещата, да чуе съвета й. Протегна ръката си и в този момент видя главата на момченцето на нивото на гърдите на своята любима. Спяха прегърнати.
9
— Комисарю? Извинете ме, че ви безпокоя вкъщи. Може ли да се видим тази сутрин, така ще ви докладвам?
— Разбира се, идвам в Монтелуза.
— Аз ще сляза във Вигата. Ще се срещнем след около час в офиса на „Салита Гранет“.
— Окей, благодаря, Лагана!
Отиде в банята, опитвайки се да вдига възможно най-малко шум. И все така, за да не обезпокои Ливия и Франсоа, си облече дрехите от предния ден, още по-измачкани заради нощта на засадата. Остави им бележка: в хладилника има много неща, със сигурност щеше да се върне за обяд. Веднага щом написа бележката, си спомни, че началникът на полицията ги беше поканил на обяд. Не беше работа да идат с Франсоа. Реши веднага да се обади по телефона, иначе щеше да забрави. Знаеше, че началникът прекарваше неделната сутрин със семейството си, освен ако нямаше извънредна ситуация.
— Монталбано? Не ми казвайте, че няма да дойдете и на обяд!
— Всъщност да, господин началник, за съжаление.
— За някаква сериозна история ли се касае?
— Достатъчно сериозна. Фактът е, че от ранни зори тази сутрин съм станал, как да кажа, нещо като татко.
— Поздравления! — беше коментарът на началника на полицията. — Значи, госпожица Ливия… Ще го кажа на жена ми, ще остане много доволна. Но не разбирам как това може да ви попречи все пак да дойдете. Ах, да: събитието е предстоящо.