Анихилация [bg]

Облият колос на фара зад тях беше светъл и контрастен, а вратата далеч вдясно — съвсем здрава. Нямаше нищо общо с това, което виждах аз наяве, и се чудех кога ли е правена снимката. Колко ли години бяха минали от нея до началото на всичко? Колко ли години пазачът на фара беше спазвал режима и ритуалите си, живял в тази общност, ходил в близкия бар или кръчма? Може би е имал съпруга. Може би е бил харесван мъж. Или самотник. Или по малко от двете. Мислех си колко малко значение е имало всичко това накрая.

Гледах го от разстоянието на годините и се опитвах да отгатна по тази мухлясала снимка, по линията на челюстта и отражението на светлината в очите, как ли е реагирал, какви са били последните му часове. Може би е успял да си тръгне навреме, може би не. Може би дори сега гниеше в някой забравен ъгъл на приземния етаж. Или ме чакаше горе, на върха. В някаква форма.

Извадих снимката от рамката и я пъхнах в джоба си. Пазачът на фара щеше да дойде с мен, макар че трудно можеше да се брои за талисман. Докато се отдалечавах от площадката, ми хрумна странната мисъл, че не съм първата, която прибира тази снимка, че винаги идва някой да я смени с нова и отново да огради с кръгче пазача на фара.

* * *

Продължих нагоре и срещнах още следи от насилие, но не и тела. Колкото повече се приближавах до върха, толкова по-силно ставаше усещането ми, че някой е живял тук съвсем наскоро. Плесенясалият въздух отстъпи място на мирис на пот и сапун. По стълбите имаше по-малко боклуци, а стените бяха чисти. Когато се наведох над последните тесни стъпала, за да вляза в кабината на фара под внезапно схлупения таван, бях сигурна, че ще открия как някой ме гледа.

Отново извадих пистолета. Но и този път нямаше никой: само няколко стола, разклатена маса с килимче отдолу и изненадата, че дебелото стъкло тук беше още непокътнато. Самият прожектор на фара лежеше мътен и заспал в средата на стаята. Оттук се виждаше на километри разстояние във всички посоки. Постоях за секунда, загледана към мястото, от което идвах, пътеката, която ме беше довела, сянката в далечината, която би могла да бъде селото, а после наляво, към тресавищата, преминаващи в пустош и разкривени храсти, брулени от морския вятър. Впити в почвата, те не й позволяваха да ерозира и помагаха на защитните стени на дюните и морския овес, който растеше по-нататък. Лек склон водеше оттам към искрящия плаж, вълните и прибоя, виещ се надясно.

Взрях се повторно и откъм базовия лагер, сред блатата и далечните тъмни борове, видях стълбове от черен дим, които можеха да значат всичко. Ала откъм Кулата виждах особена светлина, някаква пречупена фосфоресценция, за която не можех да се насиля да мисля. Фактът, че я виждах, че имах нещо общо с нея, ме изкарваше от кожата ми. Бях сигурна, че никой друг тук — нито геодезистът, нито психологът, виждат това раздвижване на необяснимото.