Наследството на Армадата [bg]

Дали изобщо трябваше да бъдат там, беше въпрос, който Бен непрекъснато си задаваше. Но когато край ушите ти свирят куршуми, не можеш да мислиш за политика или етика. Малко след първото му приземяване в Кралската военновъздушна база „Алдъргроув“ като член на новосформирания отряд на специалните части, ракета на ИРА, изстреляна през границата, свали един хеликоптер на британската армия, уби пилота и рани тежко трима войници. Скоро след това двама колеги от взвода на Бен бяха надупчени от куршуми по време на престрелка с ИРА край селцето Капах в окръг Тайрън. После, след броени дни, армията влезе в престрелка с някакви типове, предприели дръзка, но глупава атака срещу местната железопътна гара. Бяха откраднали една тежка картечница и я бяха монтирали в каросерията на пикап. Отрядът на специалните части атакува паркинга пред някаква католическа църква, където хората на ИРА се прехвърляха в предварително подготвен автомобил за бягство. Кратката, но кръвопролитна престрелка остави след себе си шест трупа, а Бен получи първото си сериозно нараняване.

И се започна. Чак до официалното примирие през 1997 г. Белфаст и околностите му бяха арена на безброй наказателни и контранаказателни акции, бомбени атаки и побоища, засади и убийства.

Ето защо Бен бе стигнал до заключението, че едва ли би искал да се върне точно в тази част на света. Но въпреки това беше тук и натискаше педала по посока на столицата, задминавайки всичко, което настигаше. Чистачките бяха включени на максимум, за да се справят с дъжда. Измина сто и десетте километра от Дери за по-малко от час, спирайки само да зареди, да се натъпче с кафе и да погълне поредния сандвич, предлаган в крайпътните заведения.

Още с навлизането си в града Бен обърна внимание на факта, че въпреки годините на мир и спокойствие по мокрите от дъжда улици се виждаха многобройните маркери на омразата, разделящи местното общество. Пътят, по който се придвижваше, го изведе до една от някогашните „линии на примирието“, обозначена с огромни кълба бодлива тел и укрепени портали, разделящи воюващите групи.

Това беше нещо като ирландски вариант на апартейда, тяхна собствена Берлинска стена. От стълбовете на уличните лампи в протестантските квартали висяха клюмнали под дъжда британски знамена, а в районите на католиците преобладаваха зелено-бяло-златистите трикольори на Ирландия. Страхът продължаваше да се усеща както някога. Липсваха единствено военните ленд ровъри, бронираните БТР-и и укрепените пропускателни пунктове, които преди години бяха най-голямата забележителност на града и околностите му.