Факторът Чърчил [bg]

Той мобилизира английски език

Сварваме нашия герой изправен в Камарата на общините. Той ритмично изнася реч, която никога няма да забрави. Това е един случай, който ще се запечата завинаги в паметта му — моментът, в който открива нов начин да грабне своите слушатели, да ги остави зашеметени, без дъх.

Датата е 22 април 1904 година, а младокът вече е влязъл дълбоко в играта. Той е на двадесет и девет, с розови бузи, с пухкава червеникава коса, която още не дава признаци на оплешивяване. И буквално прелива от оживление. Само през тази година той вече се е изказвал десетки пъти, нетърпелив като ученик да привлече вниманието на председателя в какви ли не дебати — от военния бюджет до Брюкселската конвенция за захарта и принудителния труд в Китай; постепенно започва да му излиза име.

Портретът му често се появява във вестниците, а статиите за него обикновено са изпълнени с възхищение. Виждаме го как удря с юмрук по дланта си, говори с ръце на кръста или прави прословутото си отвесно движение и с двете ръце, все едно сече нещо. А като се имат предвид яростните му атаки срещу собствената му партия и очевидното затъване на торите в небитието, всички отбелязват, че на младежа му предстои блестящо бъдеще. Либералите се готвят да му осигурят място в парламента; той вече надушва и възможността да стане министър…

Затова без милост "сече" колегите си от Консервативната партия — като енергичен хлапак, който поваля с пръчка израснали магарешки бодили. Торите са "ерзац", казва той. Те са забравили предписанията на консервативната демокрация, обръща се той към Балфур, който вече се е изказвал в същия дебат. Човек почти си представя как Балфур го слуша и невъзмутимо го поглежда изпод огромните си клепачи.

А около него торите съскат, почесват се ядно и всячески се опитват да го спрат. Междувременно от редовете на партийния враг — от лейбъристите — го аплодират и в това няма нищо учудващо, като се има предвид какво говори от трибуната.

В думите му няма нищо, което един съвременен привърженик на торите би разпознал като консерватизъм. Думите му просто биха вбесили Маргарет Тачър. Всъщност днес няма даже и лейбъристко правителство, което би се съгласило с нещата, за които Чърчил пропагандира в онези години. Той например обяснява, че трябва да се разреши на големи групи стачкуващи работници да ходят по домовете на онези, които не стачкуват, и на практика да ги принудят със сила да се присъединят към протеста. Иска профсъюзите да бъдат защитени от съдебно преследване, така че да не могат да бъдат глобени даже ако техните членове нарушат закона по време на агитационната си дейност.

Това даже не е социализъм, а някакъв неоанархосиндикализъм! Но преди да се разстроят днешните тори, нека не забравят и контекста на случващото се: Чърчил говори в една епоха, когато бедността е много по-дълбока и когато работещият човек все още може да стане жертва на потисничество от "господаря", и то по начин, който днес вече ни е непознат. Чърчил говори вече цели четиридесет и пет минути и речта му тече добре.