Факторът Чърчил [bg]

Публично атакува и Кичънър за начина, по който се води войната. Обвинява го за оскверняването на гроба на Махди, както и за това, че запазил главата му като трофей — според твърденията, поставена в тенекия за керосин. Критиките на Чърчил са оправдани, но отправени по скандален и арогантен начин.

Кичънър все пак е главнокомандващ армията, човекът, на когото Чърчил лично е помагал в утрото на битката (въпреки че има някои съмнения дали Кичънър е знаел, че офицерът, с когото разговаря, е прословутият Чърчил). Кичънър не е някакво развенчано бивше величие — кариерата му продължава и той по-късно командва британските сили през Първата световна война.

И изведнъж срещу него с хули се нахвърля някакъв си нахален млад офицер от собствената му армия! Чърчил вбесява генералите, защото сякаш играе от две страни — и на преследваните, и на преследвачите. Използва военния си ранг, за да участва в действията, а след това пише възмутено за тях. От друга страна, Кичънър би трябвало да е предупреден. Чърчил е правил същото и в миналото и това всички го знаят.

Та нали по същия начин се "отблагодарява" на сър Байндън Блъд за любезността да го приеме във войската за Малаканд. Младежът яростно очерня експедицията в писмо до майка си, наричайки цялото начинание "финансово гибелно, морално нечистоплътно, съмнително във военно отношение и грешка като политически ход", а по-важното е, че изказва почти същото мнение и публично. Той завършва последната си статия за Дейли Телеграф, изпратена от Ноушера на 16 октомври 1897 г., с този мрачен анализ: "Със съжаление споделям, че не виждам никакви признаци за постоянство в споразуменията, които са постигнати с племената… Те бяха наказани, не покорени; настроихме ги враждебно, но не ги обезсилихме. Техният фанатизъм остава непоклатим, а варварството им — непокътнато".

Как се очаква подобни писания да успокоят читателите на Телеграф? На други места той е по-ентусиазиран за свършеното, но никак не е чудно, че висшите офицери така и не го предлагат за ордена "Кръст Виктория" въпреки неговата показна и понякога безумна храброст. Нищо чудно, че Кичънър е толкова подозрителен и едва склонява да го вземе със себе си в Судан — отстъпва едва през 1898 г. когато една приятелка на Джени му пише по въпроса следното: "Надявам се да вземеш Чърчил, гарантирам, че няма да пише". Ха! Страхотна шегичка, нали?

Един Господ знае какво ли е обещала Джени на тази жена или пък на нейните връзки в британската армия, но във всеки случай тогава синът й преминава първия и най-важен тест за един журналист. Той поставя читателите си на първо място — разказва историята така, както я е видял. Отваря сърцето си за читателя — разбира се, той не е някакъв антиимпериалистически и антизападен поборник — нещо като предшественик на известните измъчени репортери от войната във Виетнам. Напротив, той е страстен привърженик на империята — но това не означава, че може да игнорира това, което виждат очите му — по-борбения дух и по-точната стрелба на бурите, страшните поражения на картечницата "Максим".