Приказка за две сестри

— Римуването изобщо не е толкова трудно, веднъж като се захванеш.

— Наистина?

— Наистина.

— Колко време ти отне да напишеш тази… поема? — тя погледна към парчето хартия и се намръщи. — Макар, че изглежда ужасно нечестно спрямо Марлоу и Шекспир да го наричам така.

— Шекспир и Марлоу няма защо да се страхуват от мен…

— Да — промърмори тя, — поне това е ясно.

— … не възнамерявам да пиша повече поеми — довърши той.

— И затова, всички ние сърдечно ти благодарим — каза Шарлот. — Но още не си отговорил на въпроса ми.

Той я погледна лукаво:

— Задавала ли си ми въпрос?

— Колко време ти отне да го напишеш? — повтори тя.

— О, беше си нищо работа — каза небрежно. — Само четири часа.

— Четири часа? — повтори тя, задавяйки се от смях.

Очите му блестяха.

— Исках да се получи добре, разбира се.

— Разбира се.

— Няма смисъл да правиш нещо, ако не си добър в него.

— Разбира се — каза тя отново. Само това можеше да каже, тъй като той я бе обгърнал и целуваше врата й.

— Как мислиш, дали бихме могли да спрем да говорим за поезия? — прошепна той.

— Разбира се.

Той я побутна към канапето.

— Може би трябва да те запленя тук и сега?

— Разбира се — тя се усмихна.

Той се отдръпна назад, лицето му бе сериозно и едновременно нежно.

— И ще ме оставиш да те обичам вечно?

Тя го целуна.