Княгинята на племето Арикара
- Автор: Слейд Джек
- Серия: lassiter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Княгинята на племето Арикара». Краткое содержание книги:
— Какво е това? — изкрещя възмутено той и я притисна до земята. — Тази жена наистина прекали! Погледнете я, граждани! Тя е като дива котка…
Зрителите въодушевено заръкопляскаха. Случилото се беше точно по вкуса на тълпата.
— Мирувай най-после! — изсъска Вито в лицето на жена си. — Иначе само ще влошиш положението си. Ако си послушна, нищо няма да ти се случи. Разбери, ти загуби! С мен никой не може да си играе.
Дуна затвори очи. Нямаше как — трябваше да се подчини. Иначе я очакваха адски мъчения. Вито се усмихна доволен.
— Разбрахме ли се, Дуна?
— Окей, ти победи. Но имам няколко условия.
— Така ли?
— Пуснете Ласитър на свобода! Тогава ще получите от мен всичко, което искате. Ще ви дам всичките си пари.
Вито хвърли поглед към прикования на стълба мъж.
— Май го обичаш, а?
— Повече от живота си, Вито.
Той доволно се ухили.
— Това е добре. Значи ние двамата бързо ще се разберем.
— Ще се съглася с всичко. Но първо ще се погрижиш Ласитър да бъде освободен. Искам да го видя как напуска града с коня си. После ще сключим нашия договор.
Вито поклати глава.
— Първо ще подпишеш договора. Едва след това ще го освободим.
Около тях все още цареше бъркотия. Никой от насъбралите се хора не забеляза, че двамата водеха разговор.
— Добре — прошепна Дуна. — Съгласна съм. Ще преговаряме за всяко нещо поотделно. Искам Ласитър да бъде свален от този кол и да го затворите някъде заедно с мен. Ако изпълниш това условие, ще продължим да преговаряме, Вито.
Той я пусна и безмълвно кимна. После се изправи и заговори тихо с приятеля си Алберто.
— Трябва непременно да го уредиш, Алберто — изсъска Вито. — Иначе ще заподозрат нещо…
Ласко отново вдигна тлъстите си ръце. Хората наоколо разбраха, че кметът иска да каже нещо. Щом раздвижеше ръце, всички бяха длъжни да му обърнат внимание.
— Нека всички забравим това, което се случи! — извика той. — Постигнахме целта си: уловихме двамата главни виновници. Надявам се, всички ще се съгласите, че нашият пленник трябва да бъде затворен на сигурно място. Иначе ще престъпим закона, приятели. Не бива да го държим повече на този кол.
Този проклетник беше дяволски хитър! Именно той беше дал заповед да вържат Ласитър на кола на мъчението. Но, както винаги, Албърт Ласко умееше да предвиди нещата. Той отлично си разбираше от работата.
— Да, съгласни сме! — извика Луис Къхоу, когото фермерите бяха избрали за свой говорител. — Но къде ще затворите пленниците? В оня паянтов затвор зад офиса въобще не е сигурно. Не може ли да намерите по-добро място?
От всички страни избухнаха смехове. Луис Къхоу се огледа доволно на всички страни. Никога през живота си не беше произнасял такава дълга реч.
После се разгоря спор.
Най-после всички се обединиха около предложението на кмета. Под къщата му имаше мазе с каменни стени. Оттам никой не можеше да избяга.
Двамата пленници бяха отведени в подземието.
Ласитър беше по-скоро мъртъв, отколкото жив, когато най-после го положиха върху един прост сламеник. Цялото тяло го болеше. Дуна коленичи до него и започна да налива вода в устата, му капка по капка. Беше настояла да получи всичко необходимо: вода и храна, мехлеми и одеяла, които им бяха много нужни сред тези каменни стени.
Тя се наведе и целуна мъжа по кървящите устни.
— Обичам те, Ласитър…
Той чуваше думите й като в просъница.
— Ние ще умрем заедно, Ласитър, ако не ни остане друг изход. Аз ще остана до тебе…
Измъченият до смърт мъж се вслушваше в нежния далечен глас. Беше прекрасно да чуеш подобни думи, когато си на края на силите си. Дуна беше същински ангел.
Едновременно с това го прониза мисълта, че тя има нужда от него. Сега не биваше да се отпуска, а смело да посрещне всички опасности, макар че в положение като сегашното нямаше почти никакъв шанс. Най-важното обаче беше да мобилизира всичките си вътрешни сили за борба с тези безмилостни бандити, иначе всичко беше загубено…
Дуна нежно го накара да легне.
— Не мърдай! — прошепна тя. — Не бива да се вълнуваш.
Ласитър се отпусна изтощено на сламеника. Зави му се свят. По голия му гръб личаха кървави ивици от ударите с камшик, нанесени му от разгневените хора.
Очите му се затвориха.
Той не усещаше, че Дуна се занимава с многобройните рани по лицето му. Не чуваше тихия й шепот:
— Обичам те, Ласитър. Олд Биър Мен предрече правилно. Той каза, че скоро в живота ми ще се появи истински мъж. Олд Биър Мен имаше право…