Тълкуване на убийството
- Автор: Рубенфелд Джед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тълкуване на убийството». Краткое содержание книги:
В богаташки апартамент на висок етаж е открито тялото на удушена красива млада жена. Тя е овесена на полилея, преди това е бита с камшик и обезобразена. На следващия ден друга красавица, бунтарски настроена наследница на заможно семейство, която презира висшето общество, се измъква на косъм от лапите на убиеца. Но Нора Актън страда от хистерия и не може да си спомни нищо. Д-р Стратъм Янгър е помолен да й помогне. Той е един от първите психоаналитици на Америка и моли лично Фройд да го наставлява.
„Тълкуване на убийството“ отвежда читателите в светски салони, в тайни проходи, в Китайския квартал и дори под водите на Ист ривър. Фройд се бори със съперничеството на Юнг и заговор, които се опитва да го унищожи.
„«Тълкуване на убийството» е елегантно написана, истинска наслада за душата и бележи появата на превъзходен и много забавен разказвач.“
— Можете ли да ми кажете какво сънувахте снощи?
— Моля?
— Сигурен съм, че ме чухте, г-це Актън.
— Не виждам какво общо имат сънищата ми.
— Сънищата ни — обясних — са съставени от фрагменти от преживяванията ни през деня. Ако си спомните каквото и да било от сънуваното, това може да ни помогне да възстановим паметта ви.
— Ами ако не искам? — попита тя.
— Сънували сте нещо, което не искате да разкажете?
— Не съм казала това — отвърна. — Ами ако не искам да си спомням? Всички предполагате, че бих искала да си спомня.
— Аз предполагам точно това, че не искате да си спомняте. Ако искахте, щяхте да си спомните.
— Какво би трябвало да означава това? — Надигна се тя и ме изгледа с неприкрита враждебност. По принцип новите ми познати ме харесват, но тук имахме изключение. — Мислите, че се преструвам ли?
— Не че се преструвате, г-це Актън. Понякога не искаме са си спомняме някои събития, защото те са прекалено болезнени за нас. Затова ги потискаме, особено ако са от детството.
— Аз не съм дете.
— Нямах това предвид — отвърнах. — Исках да кажа, че може би имате стари спомени отпреди години, които държите далеч от съзнанието си.
— Какви ги приказвате? Бях нападната вчера, не преди години.
— Да, и затова ви питам за сънищата ви от снощи.
Тя ме погледна подозрително, но след известно време успях отново да я придумам да легне. Заби поглед в тавана и каза:
— Карате ли и другите си пациентки да описват сънищата си, докторе?
— Да.
— Сигурно ви е доста забавно — отбеляза. — Ами ако сънищата им са скучни? Дали не си измислят по-интересни?
— Моля ви да не се тревожите за това.
— За кое?
— Че сънищата ви са скучни — отговорих.
— Нищо не сънувах. Сигурно обожавате Офелия.
— Моля?
— Заради покорството й. Всички героини на Шекспир са глупачки, но Офелия е най-голямата.
Това ме свари неподготвен. Винаги се бях възхищавал на Офелия. Всъщност струваше ми се, че всичко, което знаех за жените, бях научил от Шекспир. Г-ца Актън очевидно се опитваше да смени темата и макар това понякога да идваше изневиделица на психоаналитика, беше много полезно за него да си играе с тези отклонения, тъй като често отвеждаха до сърцевината на проблема.
— И какво имате против Офелия? — попитах.
— Самоубива се заради смъртта на баща си — нейния глупав и безполезен баща. Бихте ли се самоубили, ако баща ви почине?
— Баща ми наистина почина.
Дланта й се стрелна към устните.
— Простете ми.
— И това наистина почти ме уби — добавих. — Не виждам нищо необичайно…
Тя се усмихна.
— Когато си мислите за събитията от вчера, г-це Актън, кое е първото, което ви хрумва?
— Нищо не ми хрумва — каза тя. — Доколкото знам, това е да имаш амнезия.
Съпротивата на момичето не ме учудваше. Единственият съвет, който Фройд ми даде, беше да не се отказвам лесно. — При хистеричната амнезия някои дълбоко потискани и отдавна забравени случки от миналото на пациента биваха съживявани от по-скорошни събития, от дразнения върху съзнанието, които също се бореха с всички сили да останат извън позволените спомени. Психоанализата застава на страната на паметта срещу силите на потискането; затова провокира незабавна, а понякога и много силна враждебност.
— Човешкото съзнание никога не остава празно — казах. — Какво има във вашето в този миг?
— Точно сега?
— Да. Не се замисляйте, просто говорете.
— Добре. Баща ви не е починал от естествена смърт. Самоубил се е.
Настъпи кратка тишина.
— Защо мислите така?
— Клара Бануел ми каза.
— Кой?
— Съпругата на Джордж Бануел. Познавате ли г-н Бануел?
— Не.
— Той е приятел на баща ми. Миналата година Клара ме заведе на конни надбягвания. Видяхме ви там. Снощи не бяхте ли на бала на г-жа Фиш?
Признах си.
— Чудите се дали семейството ми е било поканено — продължи тя, — но се колебаете да попитате, защото се боите, че не е било.
— Не, г-це Актън. Чудех се откъде г-жа Бануел знае за обстоятелствата около смъртта на баща ми.
— Неудобно ли ви е, че хората знаят?
— Опитвате се да ме накарате да се чувствам неудобно ли?
— Клара каза, че всички момичета намират за очарователно, че баща ви се е самоубил. Смятат, че това ви одухотворява. Отговорът е, че бяхме поканени, но при никакви обстоятелства не бих стъпила на някой от вашите балове.
— Нима?