Децата на Хурин
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Децата на Хурин». Краткое содержание книги:
През ония далечни времена първият Мрачен владетел Моргот живеел далече на север в титаничната си крепост Ангбанд, наречена Железния ад, и трагедията на Турин и неговата сестра Ниенор се развива в сянката на страха от Ангбанд и войната, разпалена от Моргот срещу земите и тайните градове на елфите.
Техният кратък и страстен живот е белязан от първичната ненавист на Моргот към тях, защото са деца на Хурин — човекът, дръзнал да се опълчи и да му се присмее в лицето. Срещу тях Моргот праща най-страховития си слуга Глаурунг, могъщ дух във формата на чудовищен огнен дракон. В тази история за жестоки нашествия и бягства, за горски укрития и гонитби, за съпротива и гаснеща надежда, Мрачният владетел и драконът излизат на сцената като ярки и страховити образи. Коварният и насмешлив Глаурунг изкривява съдбата на Турин и Ниенор чрез убийствено лукави и злостни лъжи, за да се изпълни прокобата на Моргот.
— Стар съм — рекъл — и беден. Чисто и просто джудже, както сам казваш, а не орк. Мим се наричам. Не им позволявай, господарю, да ме погубят без причина, както биха сторили орките.
Съжалил го Турин от сърце, ала отвърнал строго:
— Беден изглеждаш, Мим, макар да е странно туй за едно джудже; но според мен ние сме още по-бедни — люде без подслон и без приятели. Ако ти кажа, че сред тия несгоди никого не щадим само от жалост, какъв откуп ще ни предложиш?
— Не знам какво желаеш, господарю — предпазливо отвърнал Мим.
— В днешните тежки времена не искаме много! — рекъл Турин и хвърлил печален взор наоколо, а дъждът се стичал в очите му. — Само безопасен приют, та да не спим из влажните гори. Сигурно имаш подобно място.
— Имам — отговорил Мим, — но не мога да го предложа за откуп. Твърде съм стар, за да живея под открито небе.
— Може и да не старееш вече — рекъл Андрог, пристъпвайки към него с нож в здравата си ръка. — В туй поне знам как да ти помогна.
— Господарю! — провикнал се Мим, ни жив, ни умрял от страх, и се вкопчил в коленете на Турин. — Загубя ли живота си, вие пък губите жилището; защото не ще го откриете без Мим. Не мога да го отстъпя, ала мога да ви приютя. Сега там има много повече място, отколкото някога; мнозина си отидоха завинаги.
И се разплакал.
— Животът ти е пощаден, Мим — рекъл Турин.
— Поне додето се доберем до бърлогата му — подхвърлил Андрог.
Ала Турин се завъртял към него и рекъл:
— Ако Мим без измама ни отведе в своя дом и ако този дом е добър, с туй ще откупи живота си; и никой от моите хора не ще го погуби. Кълна се.
Тогава Мим целунал коленете на Турин и продумал:
— Мим ще ти бъде приятел, господарю. Изпървом по гласа и словата те взех за елф. Ала ти си човек и тъй е по-добре. Мим не обича елфите.
— Къде е тая твоя къща? — запитал Андрог. — Дано да е добра, щом ще трябва Андрог да я споделя с джудже. Защото Андрог не обича джуджетата. Неговият род идва от изтока и не е донесъл добри спомени за тия грозни твари.
— И още по-лоши спомени е оставил зад себе си — рекъл Мим. — Ще прецените какъв е домът ми, когато го видите. Но по пътя ще ви трябва светлина, непохватни люде. След време ще дойда да ви отведа.
Изправил се и поел торбата.
— Не, не! — възразил Андрог. — Нали не ще позволиш това, главатарю? Инак повече няма да видим дъртия негодник.
— Вече притъмнява — рекъл Турин. — Нека ни остави нещо в залог. Да задържим ли торбата ти и товара в нея, Мим?
Ала при тия слова Мим отново рухнал на колене, обзет от тревога.
— Ако Мим смяташе да ви излъже, нима ще се върне заради някаква си вехта торба, пълна с корени? — възкликнал той. — Пак ще дойда. Пуснете ме да си вървя с багажа!
— Няма — рекъл Турин. — Щом не искаш да се разделиш с торбата, ще трябва да останеш при нея. Може би една нощ под дъжда ще те накара на свой ред да ни пожалиш.
Ала и той, както мнозина от другите, забелязал, че Мим смятал товара си за много по-ценен, отколкото изглеждал на пръв поглед.
Отвели старото джудже до своя неприветлив бивак, а то през цялото време мърморело на някакъв странен език, сякаш натегнал от древна омраза; ала когато вързали краката му, изведнъж млъкнало. А ония, които били на стража, цяла нощ го виждали да седи безмълвно и неподвижно като камък, само безсънните му очи блестели и шарели насам-натам из мрака.
Призори дъждът престанал и вятър разтръскал короните на дърветата. Утрото дошло по-ярко, отколкото от много дни насам, и топъл полъх откъм Юга разчистил ведро синьо небе около изгряващото слънце. Мим седял неподвижен и ням; тежките му клепачи били отпуснати и утринните лъчи го разкривали прегърбен и съсухрен от старост. Турин се изправил, погледнал го и рекъл:
— Вече е светло.
Тогава Мим отворил очи и посочил въжетата около нозете си; а когато го развързали, изрекъл свирепо:
— Глупци, запомнете едно! Никога не връзвайте джудже! То не ще ви прости. Не искам да умра, но заради туй, що сторихте, в сърцето ми пламти люта омраза. Сега съжалявам за обещанието.
— Аз обаче не съжалявам — отвърнал Турин. — Ти ще ме отведеш в дома си. Дотогава няма да говорим за смърт. Такава е моята воля.
Той се взрял властно в очите на джуджето и Мим не могъл да устои; малцина имали силата да се преборят с погледа на Турин, когато бил гневен или твърдо желаел нещо. Скоро пленникът извърнал глава и станал на нозе.
— Следвай ме, господарю! — промълвил той.
— Добре! — рекъл Турин. — А сега ще добавя едно: разбирам твоята гордост. Може да умреш, ала вече няма да те връзваме.
— Няма да умра — отвърнал Мим. — Идвайте!
С тия думи ги отвел към мястото, където го заловили, и посочил на запад.