Хиляда сияйни слънца

Историята за това как мами предложила на баби неминуемо водеше до планове за сватосване. Щом Афганистан се освободеше от руснаците и момчетата се върнеха, щяха да им трябват невести и жените започваха да изреждат съседските момичета, които бяха или не бяха подходящи за Ахмад и Нур. Станеше ли дума за братята й, Лайла винаги се чувстваше изолирана, сякаш жените обсъждаха любим филм, който единствено тя не беше гледала. Беше на две години, когато Ахмад и Нур напуснаха Кабул и заминаха на север за Панджшир, за да се присъединят към отрядите на Ахмад шах Масуд и да водят джихад. Лайла не си спомняше почти нищо за тях. Лъскав медальон с надпис „Аллах“ на врата на Ахмад. Снопче черни косми на едното ухо на Нур. И толкова.

— Какво ще кажете за Азита?

— Дъщерята на килимаря ли? — извика мами и се плесна по бузата с престорено възмущение. — Тя има по-гъсти мустаци от Хаким!

— Ами Анахита? Била отличничката на класа си в „Заргуна“, най-доброто училище.

— Ти виждала ли си й зъбите? Ужас, ти казвам!

— Ами сестрите Уахиди?

— Двете джуджета? Не, не, дума да не става. Не и за моите синове. Не и за моите султани. Те заслужават нещо по-добро.

Докато бърборенето продължаваше, Лайла даваше воля на мислите си и те както винаги отлитаха при Тарик.

Мами беше пуснала жълтеникавите завеси. В тъмнината се стелеха пластове миризми — на непрани чаршафи, на пот, на мръсни чорапи, на парфюм и недоядена предната вечер курма. Преди да прекоси стаята, Лайла изчака, докато очите й свикнат с мрака. Но въпреки това кракът й се заплете в някакъв ръкав, защото по пода бяха разпилени дрехи. После дръпна завесите. До леглото имаше ръждясал сгъваем стол. Лайла седна и се загледа в неподвижната, покрита с одеяло купчина, която беше нейна майка.

Стените бяха покрити със снимки на Ахмад и Нур. Накъдето й да погледнеше, отвред й се усмихваха двама непознати. Нур на велосипедче с три колела. Ахмад, коленичил за молитва или застанал до слънчев часовник, който баби и той направили, когато бил на дванайсет. И пак те, братята й, седнали и опрели гръб в гръб под старата круша в двора.

Изпод леглото се подаваше кутия от някакви обувки на Ахмад. От време на време мами й показваше старите измачкани изрезки от вестници и брошури в нея, които брат й беше успял да събере от въстанически отряди и съпротивителни организации със седалища в Пакистан. Лайла помнеше една снимка, на която мъж в дълго бяло палто подава захаросан плод на клечка на момченце без крака. Заглавието под нея гласеше: „Децата са нарочните жертви на съветските противопехотни мини.“ В статията се разказваше, че руснаците обичали да крият експлозиви в шарени играчки. Щом детето вземело подобна играчка, тя избухвала и му откъсвала пръстите или цялата ръка. Така баща му не можел да се включи в джихада — трябвало да си остане вкъщи, за да се грижи за него. В друга статия от кутията на Ахмад млад муджахидин разказваше, че руснаците пуснали газ над селото му, който буквално смъкнал кожата на хората там и ги ослепил. Разказваше как видял майка си и сестра си да тичат към потока, храчейки кръв.