Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
— Е — каза сега хала Рангмаал, — смутих ли фантазиите ти, дохтар-е енгелаби?
Това беше обръщението й към Лайла. Революционно момиче, защото беше родена в нощта на априлския преврат през 1978 година, но хала Рангмаал се ядосваше, ако някой в класа й използваше думата „преврат“. Твърдеше, че случилото се било енгелаб, революция, въстание на трудовите хора срещу неравенството. „Джихад“ беше друга забранена дума. Според учителката в провинциите дори не се водеше война, а само престрелки със злосторници, подстрекавани от хора, които тя наричаше чужди провокатори. И със сигурност никой, съвършено никой не смееше да спомене в нейно присъствие ширещите се слухове, че след осемгодишни битки руснаците губеха тази война. Особено сега, когато американският президент Рейгън беше започнал да изпраща на муджахидините ракети „Стингър“, с които да свалят съветските хеликоптери; сега, когато мюсюлманите от всички краища на света се присъединяваха към каузата — египтяни, пакистанци и дори богати саудитци, които изоставяха милионите си и пристигаха в Афганистан, за да водят свещена война.
— Букурещ. Хавана — справи се Лайла.
— А приятели ли са ни тези страни, или не?
— Да, моалим сахиб. Приятелски държави.
Хала Рангмаал кимна отривисто.
Мами пак не се появи да я вземе от училище и в крайна сметка Лайла си тръгна с две от съученичките си — Гити и Хасина.
Гити беше кльощаво момиченце, което носеше косата си на две опашки, вързани с ластици, винаги беше намусена и крачеше, притиснала учебниците към гърдите си като щит. Хасина беше на дванайсет, три години по-голяма от Лайла и Гити, но беше повтаряла веднъж трети и два пъти четвърти клас. Хасина компенсираше липсата на интелигентност с пакости и с уста, която по думите на Гити тракаше светкавично като шевна машина. Тъкмо Хасина беше измислила прякора на хала Рангмаал, а днес раздаваше съвети как да отблъснеш грозен жених.
— Това е изпитан метод, който действа. Имате думата ми.
— Глупости. Аз съм много малка за жених! — отсече Гити.
— Не си много малка.
— Е, никой не е идвал да ме иска.
— Защото ти, скъпа, имаш брада.
Ръката на Гити се стрелна към брадичката й и тя погледна ужасено Лайла, която й се усмихна състрадателно — Гити беше напълно лишена от чувство за хумор — и поклати успокоително глава.
— Във всеки случай, момичета, искате ли да знаете какво да правите, или не?
— Продължавай — каза Лайла.
— Боб. Не по-малко от четири консерви. Вечерта преди беззъбият гущер да дойде да моли за ръката ти. Но моментът, момичета, подбирането на подходящия момент, е най-важното нещо. Трябва да устискате, докато дойде времето да му сервирате чай.
— Ще го запомня — рече Лайла.
— И той също.
Лайла можеше да каже, че няма нужда от този съвет, защото баби не възнамеряваше да я омъжва в скоро време.
Въпреки че работеше в Сило, огромния хлебозавод в Кабул, където сред жега и шум на машини се претрепваше да пълни огромните пещи и да мели зърно, баби беше завършил университет. И преди комунистите да го уволнят — малко след преврата през 1978-а, около година и половина преди съветските войски да нахлуят в Афганистан, беше работил като гимназиален учител. Още докато беше съвсем малка, той й беше дал да разбере, че най-важното нещо в живота му след нейната безопасност е образованието й.
„Знам, че си още малка, но искам да го разбереш и да научиш сега. Женитбата може да чака, но образованието не. Ти си много, много умно момиче. И това е самата истина. Можеш да станеш, каквато си поискаш, Лайла, знам това. Знам също така, че когато тази война свърши, Афганистан ще се нуждае от теб толкова, колкото от мъжете си, и може би дори повече. Защото едно общество няма шанс за успех, ако жените му са необразовани, Лайла. Никакъв шанс.“
Но Лайла не сподели с Хасина, че баби е казал такива неща, или колко се радва, че има баща като него; или колко горда е от отношението му към нея и че е твърдо решила да се изучи като него. Последните две години Лайла беше получила дипломата авал нумра, която се даваше всяка година на най-силните ученици. Но не каза нито дума за това на Хасина, чийто баща беше свадлив шофьор на такси, който почти със сигурност щеше да я омъжи в близките две-три години. В един от редките моменти, когато беше сериозна, Хасина й беше казала, че вече е решено да я омъжат за неин пръв братовчед с двайсет години по-стар, собственик на магазин за коли в Лахор. „Виждала съм го два пъти — беше казала Хасина. — И двата пъти ядеше с отворена уста.“