Великият дух и бегълците
- Автор: Булычев Кир
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Ракева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Великият дух и бегълците». Краткое содержание книги:
А когато проследиха как воините послушно и този път внимателно носеха момичето към селото, двамата се върнаха в храма. Павлиш попита:
— Да се надявам ли, че Старейшината няма да я преследва?
— Ще му кажа — обеща момъкът и покани Павлиш на още топлия от тялото на момичето одър.
Павлиш вдигна от пода диагностика и седна. Младежът отиде до пулта, погледна показанията на приборите.
— Идва страхотна буря — каза той.
— Това безпокои ли ви?
— Старейшината с част от воините останаха при реката. Търсят Жило.
— Ще го убият ли?
— Заповядах да го докарат жив.
— Ако им се даде жив — забеляза Павлиш. — И ако те преодолеят желанието си да убиват.
— Трябва вече да се върнат. Търсят покрай стената. На другия бряг го няма.
— Вие ли проверихте?
— Да, аз. Воините ми казаха, че е минал реката. Боя се, че само си въобразяват. Страх ги е да останат край реката. Там има диви племена. Тревожа се, че Жило може да намери общ език с диваците.
— Е, нека намира. Вие бихте предпочели да го убият ако не воините, то диваците?
— По-добре да беше умрял — каза младежът сухо.
— Но защо? Уморих се от загадки.
От вълнение момъкът мина през одъра и Павлиш за малко не го предупреди: „Внимавайте, ще се ударите на ръба.“ Ала не успя, краката на момъка влязоха в одъра, сякаш ги отрязаха до коленете. И след една крачка отново се възстанови, без дори да забележи, че съвсем свободно проникна през явно плътно вещество.
— Аз все още настоявам да си отидете — каза младежът. — Не мога да ви отпратя със сила.
Павлиш се заинати. Подозираше, че отиде ли си сега, никога няма да разбере какво става тук. Усмихна се:
— Страх ме е да не се намокря.
— Нали сте със скафандър — не схвана шегата младежът.
— И все пак ме е страх. Хайде да направим компромис: вие ще ми разкажете вкратце с какво се занимавате тук и аз ще напусна вашия имот.
— Имот ли? Не зная тази дума.
— Вашите владения.
— По-точно нашата лаборатория — каза момъкът. — Тогава почакайте малко. Една минута.
И младежът изчезна. Разтвори се във въздуха. Стрелките на приборите се замятаха и застинаха. Роботите стояха неподвижно, сякаш бяха свикнали стопанинът им да потъва в земята. Павлиш неволно се огледа — да не би момъкът да се е появил зад гърба му. Нямаше го.
Изникна на същото място.
— Уморихте ли се?
— Защо?
— Отсъствувах три минути.
Павлиш въздъхна и каза:
— Вече свиквам с тайните. Може би ще седнете?
— Не, не съм уморен. Пък и ми е по-удобно да ви говоря така. Навик.
— Къде бяхте?
— Аз ли? Изключих се. Наложи ми се да напусна лабораторията. Впрочем казаха ми, че „Сегежа“ е излязъл от големия скок в тази система. Тъй че чакайте гости.
— Благодаря — каза Павлиш, — имате добра информация.
— Там е работата, че не е достатъчна. Иначе не би станала несполуката с вашето намиране. Получих разрешение да ви разкажа всичко, за да се избягнат бъдещите недоразумения.
„Най-сетне“ — рече си Павлиш. Да се слуша младежът беше трудно. Той тичаше из стаята, махаше с ръце, появяваше се ту пред Павлиш, ту зад него и му се налагаше непрекъснато да върти глава, за да следи събеседника си.
— Мене ме няма тук — каза младежът. — Не зная дали вече го разбрахте. Намирам се далече оттук, на друга планета. В лабораторията, у дома. Това, което виждате, е триизмерното ми изображение, направлявано от мен. Моето изображение. Копие.
— Пък аз реших, че можете да минавате през стени.
— За съжаление, не. Това е достъпно само на оптическия ми двойник.
Младежът бързо приближи до Павлиш и тръгна направо през него. Тялото инстинктивно реагира на евентуалната опасност от удар, а мозъкът не успя да му заповяда да остане неподвижно. За миг младежът се сля с Павлиш, после се намери зад него и оттам се чу насмешливият му глас:
— Притъмня ли, когато очите ви се намираха в мен?
— Честно казано, не знам — призна Павлиш. — Замижах. Повтаряте ли движенията на двойника си?
— Не, това е по-сложно. Ще трябва да тичам по цели часове. Непрактично е. Най-често, ако не се налага да излизам от храма, аз възпроизвеждам движенията, които прави моето копие. Като сега например. Лабораторията напомня това помещение на храма. Само в изключителни случаи моето копие напуска тези зали. Тогава управлявам копието си като марионетка.
— Но обикновено не става нужда?
— Аз, тоест моето копие, се намира в храма. Старейшината идва при мен за съвети и заповеди. Ей оттук мога да наблюдавам всичко, което става в селото. Вижте.
Младежът каза нещо на робота и той се заклати към пулта. Един от екраните светна и се превърна в овален прозорец към долината, пробит в скалата, недалече от последната колиба. Оттук се виждаше пътечката покрай ручея. Пред втората открая колиба стояха двама воини, приказваха за нещо, не бързаха да се прибират горе. Наблизо разговаряха жени, отвреме-навреме една от тях изтичваше в колибата.