Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча
- Автор: де Сервантес Сааведра Мигель
- Язык: болгарский
- Год: Мультимедийное издательство Стрельбицкого
- Переводчик: Стоян Бакърджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча». Краткое содержание книги:
За гениалната творба е писано много, изписани са хиляди страници, но едва ли някога ще може да се каже, че е написано всичко. Защото внимателният читател винаги може да открие в нея нещо ново, още неказано.
„Дон Кихот“ положително нямаше да бъде същият, а навярно нямаше и да се появи, ако епохата, в която е било отредено на Сервантес да живее, бе различна. „Дон Кихот“ нямаше да бъде възможен, ако и животът на неговия създател бе протекъл другояче.
— Ако можех, аз щях сам да си отмъстя, и то независимо от това дали съм, или не съм посветен рицар, но не успях, макар и да мисля, че онези, които се подиграха с мене, не бяха нито призраци, нито омагьосани същества, както ваша милост твърди, а хора като нас. Докато ме мятаха във въздуха, те говореха помежду си и аз научих имената им:
единият се казваше Педро Мартинес, другият — Тенорио Ернандес, а чух също, че ханджията се нарича Хуан Паломеке, по прякор Глухия. Причината за това, сеньор, че не можахте да прескочите оградата и че не успяхте да слезете от коня, се крие другаде, а не в омагьосването. Започвам да мисля, че тези приключения, които търсим под път и над път, ще ни докарат дотам, да не можем да различим десния си крак от левия. Колкото и ограничен да е моят ум, нещо ми подсказва, че най-добре ще бъде за нас да се върнем на село. Сега е време за жетва и за друга полска работа, а не да се скитаме насам-натам и да преливаме от пусто в празно.
— Колко зле разбираш, Санчо, всичко онова, което е свързано с рицарството! — рече Дон Кихот. — Мълчи и потърпи! Ще дойде ден, когато ще видиш със собствените си очи колко е почтено рицарското звание. Хайде кажи ми! Има ли по-голямо удоволствие на този свят, има ли усещане, което може да се сравни с насладата, която изпитваш, когато победиш и тържествуваш над врага? Няма, и в това никой не се съмнява.
— Може и да сте прав — отговори Санчо, — не зная. Зная само, че откак станахме странствуващи рицари, искам да кажа, откакто ваша милост стана рицар (защото не подобава и аз да се смятам за такъв), никога не сме побеждавали освен в сражението с бискаеца, пък и в него загубихте половин забрало и половин ухо. А от тогава насам върху нас се стоварват само цепеница след цепеница и юмрук след юмрук, а мене за прибавка ме мятаха и в одеялото няколко призраци, на които не можах да си отмъстя, за да вкуся сладостта на победата срещу врага, за която ваша милост споменахте.
— Тази именно е мъката, която тая в себе си и която трябва да е и твоя мъка — каза Дон Кихот. — Но отсега нататък ще се постарая да си набавя меч, който да бъде от[99] такава направа, че неговият притежател да е предпазен от всякаква магия. Съвсем не е изключено да ми се усмихне щастието и да попадна на меча, който Амадис е носил, когато се е кичил с прозвището „Рицар на огнения меч“, един от най-добрите мечове, които рицар някога изобщо е държал в ръцете си, защото извън поменатото вече свойство той е режел като бръснач и не е имало броня, пък ако ще да е била и най-яката, и най-омагьосаната, която да устои на неговия удар.
— Късметът ми е такъв — рече Санчо, — че дори ваша милост да намери подобен меч, той също както балсамът ще бъде от полза и ще служи само на посветените рицари. А оръженосците кучета ги яли.
— Не бой се, Санчо — отговори Дон Кихот, — небето ще се смили над тебе!
Двамата се движеха, увлечени в разговор, когато Дон Кихот изведнъж съгледа, че по пътя срещу тях се задава гъст облак прах. Щом го видя, той се обърна към Санчо и му рече:
— Ето деня, о Санчо, в който ще се разбере какво ми носи съдбата. Това е денят, повтарям, в който ще трябва повече от всеки друг път да покажа силата на моите мишци и да извърша дела, достойни да бъдат вписани в книгата на славата, за да се четат през идущите векове. Виждаш ли, Санчо, облака прах, който се носи ей там? Той покрива многобройна войска, съставена от най-различни бойци.
— В такъв случай две трябва да са войските — каза Санчо, — защото и от противоположната страна се вдига друг облак прах.
Дон Кихот се обърна и видя, че Санчо говореше самата истина. Обзе го голяма радост, тъй като веднага си въобрази, че две войски се готвят да се срещнат и сразят сред това просторно и равно поле. Трябва да се отбележи, че той непрестанно си мислеше за подобни сражения, магьосничества, необикновени приключения, налудничави начинания, любовни похождения и всичко, което казваше, мислеше или вършеше, се насочваше към тези неща. Всъщност прахоляка из полето вдигнаха две големи стада овце и овни, които се приближаваха от две различни страни и не можеха да се различат от праха, който ги закриваше. Но Дон Кихот говореше[100] тъй убедително за армиите, които се движеха една срещу друга, че Санчо повярва и запита: