Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча
- Автор: де Сервантес Сааведра Мигель
- Язык: болгарский
- Год: Мультимедийное издательство Стрельбицкого
- Переводчик: Стоян Бакърджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча». Краткое содержание книги:
За гениалната творба е писано много, изписани са хиляди страници, но едва ли някога ще може да се каже, че е написано всичко. Защото внимателният читател винаги може да открие в нея нещо ново, още неказано.
„Дон Кихот“ положително нямаше да бъде същият, а навярно нямаше и да се появи, ако епохата, в която е било отредено на Сервантес да живее, бе различна. „Дон Кихот“ нямаше да бъде възможен, ако и животът на неговия създател бе протекъл другояче.
Дон Кихот, който, както се казва вече, се чувствуваше здрав и бодър, поиска да тръгне веднага на лов за приключения, защото смяташе, че колкото и малко време да се бави, това лишава света и всички нуждаещи се от неговата закрила и защита, още повече че сега разчиташе и на своя балсам. И тъй, воден от това неудържимо желание, той сам оседла Росинант, сложи самара на магарето на оръженосеца си, помогна му да се облече и да яхне добичето и след това сам той възседна крантата си и като минаваше през двора на хана, задигна едно дървено копие2, което отсега нататък трябваше да му служи като истинско бойно копие.[94]
Всички, които бяха в хана — а те бяха повече от двадесет души, наизлязоха да го видят. Гледаше го и дъщерята на ханджията, а и той не откъсваше поглед от нея и от време на време изпущаше по една въздишка, за която човек би казал, че извираше от недрата на душата му. Всички или поне тези, които бяха присъствували на слагането на пластирите предишната вечер, бяха сигурни, че нашият рицар въздиша поради болките, които усещаше в ребрата си.
Когато двамата конници стигнаха до вратата на хана, Дон Кихот повика ханджията и му каза със спокоен и достоен глас:
— Многобройни и много големи са благодеянията, сеньор алкайде, които ми оказахте във вашия замък, и аз се чувствувам задължен да ви бъда благодарен до гроб. Желая само някой ден да имам възможността да ви се отплатя, като отмъстя вместо вас на някой безсрамник, който ви е нанесъл обида. Вие трябва да знаете, че моето звание ми налага да се притичвам на помощ на беззащитните, да отмъщавам на тези, които са жертва на неправди, и да наказвам безчинствата. Напрегнете паметта си и ако откриете, че ви се е случило нещо от този род, непременно ми го кажете. Аз ви давам честната си рицарска дума, че чрез мене ще получите пълно удовлетворение.
Ханджията му отговори със същото достойнство:
— Сеньор рицарю, аз нямам нужда ваша милост да отмъщава за нанесени ми обиди, защото сам мога да отмъщавам за тях, когато намеря това за уместно. Моля ви само да заплатите това, което ми дължите за сеното и ечемика на двете добичета, за вечерята и за леглата.
— Значи това е хан? запита Дон Кихот.
— Хан е, и то с много добро име — отговори ханджията.
— Колко съм бил заблуден! — каза Дон Кихот. — Мислех си, че е замък, и то не от най-незначителните. Но щом не е замък, а хан, всичко, което може да се направи засега, е вие да прости те за сметката. Защото аз не мога да престъпя правилата на ордена на странствуващите рицари, които повеляват — а аз най-положително зная това, защото в нито една книга не съм чел противното — рицарят никога да не плаща за нощуване и за каквото и да било друго по странноприемници и ханове, защото на него се дължи по право подслон и добър прием срещу непосилния труд, който полага,[95] като търси приключения дене и ноще, зиме и лете, пеша или на кон, жаден и гладен, запотен и премръзнал, изложен на всички стихии на природата и на всички несгоди.
— Всичко това съвсем не ме засяга — отговори ханджията. — Уредете си сметката и не ме занимавайте с разни рицарски истории. От вас искам само да ми платите разноските.
— Вие сте глупав и лош ханджия — рече Дон Кихот, пришпори Росинант, хвана дървеното копие здраво през средата, напусна двора на хана, без някой да го спре и без сам той да хвърли поглед назад, за да види дали Санчо го следва. Ханджията, като видя, че от Дон Кихот няма да получи пари, обърна се към Санчо и поиска от него да плати сметката. Санчо обаче отговори, че щом господарят му не иска да плати, той също няма да даде и грош, защото, като оръженосец на странствуващ рицар, той също както господаря си е подчинен на правилата, които строго забраняват да се плаща в странноприемници и ханове. Ханджията се разгневи силно и го заплаши, че ако не му плати, ще събере парите по такъв начин, че ще съжалява за отказа си. На това Санчо отговори, че по силата на рицарските закони, на които господарят му се подчинява, не ще плати и пукната пара дори ако се наложи да заплати с живота си, защото той в никой случай не ще позволи да се нарушат заради него добрите старинни обичаи на странствуващите рицари, нито пък да стане причина оръженосците на бъдещите рицари да го упрекват някой ден, че е позволил да се престъпят тези толкова справедливо придобити права.
За зла участ на нещастния Санчо между хората в хана се намираха четирима тепавичари от Сеговия, трима продавачи на игли от Потро де Кордова и двама амбулантни търговци от Севиля, всички те шегобийци, винаги готови да се забавляват и да правят пакости. Вдъхновени и подтикнати сякаш от една и съща мисъл, те обкръжиха Санчо и го свалиха от магарето. Един от тях отиде да вземе одеялото от леглото на ханджията и хвърлиха върху него нещастния оръженосец. След това вдигнаха очи и като видяха, че навесът е много нисък за играта, която бяха замислили, решиха да излязат на задния двор, над който нямаше друг покрив освен небето. Там започнаха да мятат нависоко проснатия на одеялото Санчо и да си играят с него така, както се прави с кучета през дните на карнавала.[96]