Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Е, сигурно трябва да ме видиш на някой заснежен дънер — смънка гарванът зад нея. — Тогава ще съм същинска червеношийка.
— Не мога да прочета това! — възкликна тя. — Буквите са някак… странни.
— Безплътни руни — компетентно я осведоми птицата. — В края на краищата Дядо Прас не принадлежи към човешкия род.
Сюзън плъзна ръка по тънката кожа. А тези… форми се разшаваха около пръстите й.
Макар да не ги разчиташе, можеше да ги почувства. Остър свеж мирис на сняг, чак дъхът й се виждаше. Тропот на копита, пращене на клони в скована от студ гора…
Ярко сияещо кълбо…
Сюзън пусна свитъка на рафта. Посегна към следващия, който пък бе направен от брезова кора. Символите се рееха над повърхността му. Каквото и да означаваха, не бяха предназначени за човешки очи. По-скоро представляваха Брайлова азбука за сляпо опипващия ум. Представи налетяха възприятията й — мокра козина, пот, борова смола, сажди, лед, влажна пепел, свински… изпражнения, поправи се бързо съзнателната гувернантка в нея. Имаше кръв, също и вкус… на боб? Само образи без думи. Почти… животински.
— Нищо тук не може да е вярно! Всеизвестно е, че Дядо Прас е весел затлъстял старец, който раздава играчки на децата!
— Сега — вметна гарванът. — Не и някога. Нали знаеш как става…
— Трябва ли да знам?
— Слушай, представи си го като преквалификация. Дори боговете са принудени да се приспособяват към духа на времето, нали? Твърде вероятно Дядо Прас да е бил нещо коренно различно преди хилядолетия. Логично е. Тогава хората дори не са носели дълги чорапи, за да има в какво да им оставя подаръците! — Гарванът се почеса с крило по човката. — Мда-а-а… Сигурно е бил обичайният зимен демиург. Нали се сещаш… Кръв по снега, за да накарат слънцето да изгрее отново. Започнало се е с жертвоприношения на животни. Погвали са някой едър четинест звяр, за да го усмъртят. Нещо подобно е било. Известно ли ти е, че в планината Овнерог има хора, които убиват някое мушитрънче в чест на Прасоколеда, а после обикалят от къща на къща и пеят за подвига си? Много фолклорно, в пълно съответствие с примитивните митове.
— Мушитрънче ли?! Това пък защо?
— Никой не ми е казвал. Ама представи си как навремето някой се запитал: „Що да гоним онуй злобно копеленце орела, дето и човката му яка, и ноктите остри? Що да не утрепем ей туй мушитрънче, дето само писука, пък е колкото орехче?“ Или пък по други места започнала истинската гадост, религията де. Пред празника някой окаяник намира едно специално бобче в паницата си. Всички му се радват: „Мой човек, ти си кралят на празника!“ Само си мълчат, че е най-добре да не почва някоя дебела книга от първата страница, щото скоро той вече препуска по преспите, пък те го гонят със свещените сърпове в ръце. Иначе земята нямало да се пробуди за живот, а снегът нямало да се стопи. Щуротии, разбираш ли… Ама народни. Накрая се пръква някой хитряга и си мисли: „Ей, като гледам, скапаното слънце и без това си изгрява, защо даваме на друидите толкова безплатна кльопачка?“ И докато се опомниш, открива се ново работно място. Ей това им е номерът в живота на боговете. Все измислят как… хм, да останат на трапезата.
— „Скапаното слънце и без това си изгрява“ — бавно повтори Сюзън. — Откъде знаеш това?
— От усърдни наблюдения. Случва се всяка сутрин.
— Не, питам те за свещените сърпове и останалото.
Птицата успя да си придаде самодоволно изражение.
— Ние, гарваните, много си падаме по окултното. Слепият Ио, Богът на гръмотевиците, си имаше тъкмо гарвани, за да летят навсякъде и да му разправят какво се мъти.
— Имаше си… А сега?
— Ами-и-и… Нали си чувала, че той няма очи? Говоря ти за онези хвъркащи из въздуха очни ябълки… — Гарванът се прокашля от родови угризения.
— Уверявам те, злополуката беше неизбежна…
— Вие някога мислите ли и за друго освен за очни ябълки?
— Е, ти пък сега… Аз често си мечтая и за карантийка.
— ПИСУК.
— Да, обаче той е прав — разпери ръце Сюзън. — Боговете не умират окончателно.
Все си намират местенце. В дялан камък, в думите на песен, в мъждивата психика на някое животно, в шепота на вятъра. Не си отиват завинаги, а се закачат за света, ако ще и с един нокът. И за миг дори не се отказват от борбата да се завърнат. Веднъж бог — завинаги бог. И умират не повече от гората през зимата…
— Ясно — промълви Сюзън. — Да видим какво го е сполетяло.
Протегна ръка към последния том и го отвори наслука… Кълбото от образи изтъня, изплющя по мозъка й като бич… Копита, страх, кръв, сняг, студ, нощ… Тя пусна книгата, която се затвори сама.
— ПИСУК?
— А, не, добре съм.