Островът от предишния ден

— Какво виждаш, синко? — запита го отец Емануеле.

— Ливадите — отвърна Роберто още с оскъдно красноречие.

— Разбира се, всеки е способен да види ей там Ливадите. Но знай добре, че съобразно положението на Слънцето, цвета на Небето, часа от денонощието & годишното време те могат да ти се явят под различни форми и да ти вдъхнат така различни Чувства. На селяка, уморен от работата, те изглеждат като Ливади & нищо друго. Същото се случва и с простия рибар, обзет от страх пред някои от онези Огнени Образи, които понякога нощя в небето се явяват & плашат; но още щом Метеористите, които са също и Поети, дръзнат да ги нарекат Гривести, Брадати & Опашати Комети, Кози, Греди, Щитове, Сърпове & Стрели, тези словесни фигури ти откриват с какви остроумни Символи е наклонна да говори Природата; тя си служи с тези Образи като с йероглифи, които, от една страна, препращат към Знаците на Зодиака, & от друга — към Събития минали или бъдни. А Ливадите? Виждаш ли колко можеш да кажеш за Ливадите, & как, казвайки, ти все повече виждаш и разбираш: повява Фабоний55, Земята се разтваря, плачат Славеите, кипрят се Дървесата с бухлати вейки, & ти откриваш чудния гений на Ливадите в многообразието на техните родове Треви, кърмени от Ручеите, които играят в засмяно детство. Празничните Ливади ликуват в закачливо веселие, при изгрева на Слънцето откриват лик & виждаш в тях дъгата на една усмивка, & се възрадват от завръщането на Звездата, пияни от сладките целувки на Южняка, & смехът танцува върху тази Земя, която се разтваря за безгласна Наслада, & утринната прохлада тъй ги изпълва с Радост, че се обливат в сълзи от Роса. Увенчани с Цветя, Ливадите се отдават на своя Гений & съчиняват остроумни Хиперболи на Небесни дъги. Но много скоро Младостта им сякаш забързва към смърт, смехът им помръква от внезапна бледнина, губи цвят небето & Зефир, който още се помайва, въздиша вече над една морна Земя; а щом надвиснат свъсени зимните небеса, Ливадите униват & се вкочаняват в Слана. Ето, синко: ако ти беше казал просто, че Ливадите са приветливи, друго нямаше да си направил, освен да ми представиш злака им — за който вече знам, — но ако ти кажеш, че Ливадите се смеят, ще ме накараш да видя земята като един Человек Одушевен, & обратно, ще се науча да наблюдавам в човешките лица всичките отсенки, които съм уловил в ливадите… И това е длъжност на Фигурата, най-лична измежду всичките — Метафората. Ако Находчивостта, и следователно Знанието, се състоят в това да се свързват заедно далечни Понятия и да се открива Подобие у неща неподобни, то Метафората, сред Фигурите най-проникновена и скиталница, единствена е способна да извиква Почуда, от която се ражда Наслаждението, както от смяната на сцените в театъра. А ако Наслаждението, което ни носят Фигурите, е това да научаваме нови неща без труд и много неща в малък обем, ето че Метафората, понасяйки в полет нашия ум от Вид на Вид, ни позволява да зърнем в една само Дума повече от един Предмет.