Незнайко на Луната
- Автор: Носов Николай Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дона Минчева
- Жанр: Сказки народов мира
Электронная книга - «Незнайко на Луната». Краткое содержание книги:
Шишко отново се издигна нагоре и двамата с Незнайко почнаха да гледат през илюминатора и да се опитват да определят дали ракетата се е спряла или продължава своя полет, но не можаха да определят това. Внезапно отново се чу „чаф-чаф-чаф-чаф!“ Беше се включил двигателят за завоите. Незнайко и Шишко видяха през илюминатора, че повърхността на Луната, надвиснала над тях като безбрежно море, се олюля, сякаш някой я бутна, завъртя се някак назад и с цялата си маса почна да се преобръща в пространството.
Незнайко и Шишко изпищяха, защото си въобразиха, че ракетата се е сблъскала с Луната. И през ум не им минаваше, че в действителност не се преобръща Луната, а се върти ракетата. В същия миг центробежната сила, възникнала следствие въртенето на ракетата, отхвърли настрана двамата приятели. Те се притиснаха към стената на кабината и видяха как в страничните млюминатори се мярна светещата повърхност на Луната, люшна се още веднаж като разлюляка и се катурна някъде надолу заедно с всички планински вериги, лунни морета, кратери и клисури.
Зрелището на този космически катаклизъм така разтърси Шишко, че той завъртя глава и неволно закри с ръце очите си. Когато отново ги отвори, видя, че на небето нямаше вече никаква Луна. От всички страни през илюминаторите светеха само ярките звезди. Шишко си представи, че ракетата се е врязала в Луната и я е разцепила на парченца, които са се разхвърчали настрани и са се превърнали в звезди.
Всичко това стана само за миг. Много по-бързо, отколкото може да се разкаже за него. Когато ракетата се обърна с предната си част към Луната, двигателят на завоите престана да работи. Внезапно стана тихо. След малко отново се чу „чаф-чаф-чаф-чаф!“ Този път — по-силно от обикновено. Беше заработил главният двигател. Но понеже ракетата беше обърната сега със задната си част към Луната, нагорещените газове се изхвърляха от отверстието по посока противоположна на движението и затова ракетата започна да забавя своя ход. Това се налагаше, за да може ракетата да се приближи до Луната с малка скорост и да не се разбие при прилуняването.
Щом ракетата намали скоростта си, почнаха се претоварвания и възникналата сила на притеглянето притисна Незнайко и Шишко към пода на кабината. Въпреки всичко Незнайко прояви нетърпение. Искаше по-скоро да разбере какво е станало с Луната. Допълзя на четири крака до стената на кабината, изправи се с мъка и погледна през страничния илюминатор.
— Шишко, виж, та тя била тук! — извика изведнаж Незнайко.
— Кой е тук? — попита Шишко.
— Луната. Тя е долу, разбираш ли?
Преодолявайки все повече увеличаващата се сила на лунното притегляне, Шишко също се приближи до илюминатора и погледна надолу. Това, което видя, го порази. Долу, на много километри наоколо, чак до самия хоризонт се простираше лунната повърхност с всички кратери и планини, които нашите пътешественици бяха видели вече на Луната. Разликата беше само там, че сега всичко това не беше преобърнато наопаки, а си стоеше нормално, както му е редът.
— Как така Луната се оказа долу? — в недоумение попита Шишко.
— Не ти ли е ясно — отвърна Незнайко, — че сигурно не Луната се е преобърнала, а ние. По-право — ракетата се е преобърнала. Най-напред тя беше насочена с предната си част към Луната, а сега се е обърнала към кея със задната си част. Ето защо отначало ни се струваше, че Луната е отгоре, над нас, а сега ни изглежда, че е отдолу.
— Аха! — зарадвано извика Шишко. — Сега разбрах! Значи ракетата се е обърнала с опашката си към Луната. Значи тя се е отказала да лети към Луната! Ура-а! Ракетата иска да лети обратно! Браво, ракетке!
— Нищо не си разбрал! — отвърна Незнайко. — Ракетата знае по-добре от тебе какво трябва да направи. Тя знае, че трябва да лети към Луната!
— А ти не отговаряй вместо ракетата. Тя отговаря сама за себе си!
— А ти по-добре погледни надолу! — каза Незнайко.
Шишко надзърна през илюминатора и забеляза, че лунната повърхност не само че не се отдалечаваше, а се приближаваше… Сега вече тя не изглеждаше сивопепелява или сребристобяла, както ни се струва от Земята, а беше покрита с ярки, разноцветни петна. Ние не забелязваме на лунната повърхност цялото това богатство от цветове, когато гледаме от Земята, защото поради далечното разстояние отделните бои се сливат помежду си и се получава еднакъв, неутрален, безцветен сребристобял или сивопепеляв тон. Подобно смесване на боите е отдавна известно на художниците, които, рисувайки своите картини, слагат на платното малки разноцветни точици или петънца. Гледани отдалеч, те се сливат и образуват сякаш само един, еднороден тон.