Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Ти вече си ми дал повече, отколкото бих могъл изобщо да изплатя. Включително възможността да тръгна сам след това.
Това бяха думите, с които си легнахме да спим, и се усмихвах, докато затварях очи. Суетата в гордостта, която изпитваме покрай децата си, е чудовищна, казах си. Бях се държал непохватно с Хеп, без много да се замислям всъщност на какво го уча или не го уча за това как да е мъж. После, една вечер, един младеж ме поглежда в очите и ми казва, че вече може сам да се грижи за себе си, ако се наложи, и аз изпитвам топлата възбуда от успеха. „Момчето само се отгледа“, казах си, и все още се усмихвах, докато заспивах.
Може би въодушевлението ме откри малко повече от обикновено, защото тази нощ сънувах с Умението. Такива сънища ме спохождаха понякога, повече като подигравка към пристрастеността ми, отколкото за да я уталожат, защото бяха неконтролируеми и предлагаха съвсем мимолетен поглед, без удовлетворението от пълния контакт. Но този сън възбуждаше с възможността, която предлагаше, защото усещах, че пътувам с индивидуален ум, вместо да опитвам блуждаещите мисли на цяла тълпа.
Приличаше колкото на видение, толкова и на спомен. В съня си бродех като призрак из Голямата зала в Бъкип. Десетки и десетки достолепни особи, облечени в най-пищните си одежди, изпълваха залата. Във въздуха се носеше музика и зървах танцьори, но се придвижвах бавно между стоящите и разговарящи помежду си хора. Някои се обръщаха, за да ме поздравят, докато ги подминавах, и аз промърморвах учтиво в отговор, но очите ми така и не се спираха на лицата им. Не желаех да съм тук; бях повече от безразличен. За миг водопад от искрящи бронзови къдрици привлече погледа ми. Момичето беше с гръб към мен. Няколко пръстена блеснаха върху нежните пръсти, когато вдигна ръка, за да оправи яката си. Усетила сякаш погледа ми, тя се обърна. Беше ме усетила. Изчерви се и ме удостои с дълбок реверанс. Поклоних се вежливо, казах някакъв комплимент и продължих през тълпата. Усещах, че гледа след мен; това ме притесни.
Още повече се притесних, когато видях Сенч, висок и изящен, застанал на подиума до и малко зад стола на кралицата. Той също ме беше наблюдавал. Ето, че се наведе, за да прошепне нещо в ухото й, и очите й безпогрешно ме намериха и се спряха върху мен. Привика ме с лек жест. Сърцето ми изстина. Никога ли нямаше да разполагам с личното си време, да правя каквото сам пожелая? Бавно и унило тръгнах към тях.
След това сънят се промени, както става със сънищата. Лежах проснат върху черга пред някакво огнище. Бях сърдит. Не беше честно. Долу танцуваха, пируваха, а аз тук… Сънят се разлюля на вълни. Не. Не сърдит, не отегчен, просто несвързан с нищо. Вяло огледах ноктите си. Късче пилешко се беше залепило под един от тях. Махнах го и грижливо олизах цялата си лапа, после отново задрямах пред огъня.
Какво беше това? Насмешка оцвети сънената мисъл на Нощни очи, но за да му отговоря, щяха да са нужни повече усилия, отколкото бях готов да направя. Изсумтях му сърдито, обърнах се на другата си страна и отново потънах в сън.
На заранта за кратко се зачудих над съня си и го отмахнах от мисълта си като смесица от блуждаещо Умение и собствените ми детински спомени от Бъкип, съчетани с амбициите ми за Хеп. Излязох навън и смаляващата се купчина дърва за огрев за кой ли път привлече вниманието ми. Трябваше да се попълни, не само за готвене, но и за да започна запасяването за зимните студове. Влязох да закуся с мисълта, че днес ще се заема с това.
Спретнатата пътна торба на Хеп бе опряна до вратата. Самият той бе свеж, измит и сресан. Ухили ми се широко, прикриваше възбудата в усмивката си, докато сипваше каша в купите. Седнах на мястото си, той зае своето срещу мен.
— Днес ли? — попитах го, стараех се да не издам неохотата с гласа си.
— Ами вчера нямаше как — отвърна той и се засмя. — На пазара чух, че тревата в Кормен вече е готова за коситба. Това са само два дни път.
Кимнах. Нямаше какво да възразя. Беше прав. Беше повече от прав — беше нетърпелив. Ами да върви, казах си.
— Прав си, няма смисъл да го отлагаш.
Прие го като окуражаване и подкрепа. Докато се хранехме, каза, че след сенокоса в Кормен може би щял да продължи до Дивден и да види дали там не може да се намери още работа.
— Дивден ли?
— На три дни път от Кормен. Джина ни каза за него, не помниш ли? Каза, че ечемичните ниви приличали на океан, когато вятърът ги разлюлее. Тъй че си помислих, че мога да опитам и там.
— Ами добре — съгласих се. — И след това ще се върнеш вкъщи?
Той кимна и каза замислено:
— Освен ако не чуя за още работа някъде.
— Разбира се. Освен ако не чуеш за още работа.
Накарах го да вземе още храна и част от монетите, за случай на неизбежна нужда. Едва успях да го убедя. Щял да спи край пътя, каза ми, не в ханове. Уверяваше ме, че патрулите на кралица Кетрикен пазят пътищата от разбойници и че крадците няма да се занимават с толкова жалка плячка като него. Увери ме, че всичко с него ще е наред. По настояване на Нощни очи го попитах дали не иска да вземе вълка със себе си. Той се усмихна извинително и спря на вратата, за да почеше Нощни очи зад ушите.