Съдружник по неволя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: stanislaski family #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдружник по неволя». Краткое содержание книги:
Ухилен, той тръгна да я посрещне. Забелязал придружителя й, насмешката в очите му тутакси премина в подозрение.
— Рейчъл.
Заета със значката, удостоверяваща правото й на посещение, тя вдигна очи.
— Алекси. И теб са те спипали вкъщи, а?
— Така излиза. Мълдун, това ти ли си?
— Не си се излъгал. — Без да се смути, Зак отвърна на втренчения поглед и кимна. — Приятно ми е да се видим отново.
— Не съм чул да са прибрали ЛеБек.
— Не съм тук заради Ник. — Рейчъл бе доловила неприязън в агресивната стойка на брат си. Така той посрещаше всеки представител на мъжкия пол, когото видеше на по-малко от десет метра край сестра си. — Днес представлявам Виктор Ломес.
— Отрепка и половина. — А всъщност Алекси твърде малко се интересуваше от клиента на Рейчъл. По-скоро бе подразнен от присъствието на едрия ирландец, който носеше куфарчето й. — Вие двамата случайно ли се срещнахте?
— Не, Алекси. — Рейчъл грабна чашата кафе от ръката му. Макар да знаеше, че усилията й са напразни, тя го стрелна с предупредителен поглед. — Ние със Зак имахме други планове за този ден.
— Какви например?
— Каквито изобщо не ти влизат в работата. — Тя го целуна по бузата само за да успее да прошепне в ухото му: — Престани да ми досаждаш. — След което се извърна и се усмихна на Зак. — Сядай където намериш, Мълдун. Ще те почерпим с тая помия, дето минава за кафе. Както ти обещах, няма да трае много дълго.
— Свободен съм през целия ден — обяви той, като я проследи как се отдалечава към стаите за разпит. След което се обърна към Алекси. — Както виждам, май се готвиш да ме разпиташ?
На Алекси никак не му бе забавно, ала пръв бе започнал играта.
— Сядай, настанявай се. — Приятно му бе да седи зад бюрото си, додето Зак се наместваше на стола, в който обикновено се пържеха свидетелите. — Разказвай, Мълдун.
Без да бърза, Зак извади цигара. Предложи пакета и на полицая и невъзмутимо запали своята, когато Алекси отказа.
— Искаш да знаеш какво общо имам със сестра ти. — Замислено издуха дима. — Ако беше истински детектив щеше отдавна да се досетиш. Тя е красива и умна. Меко сърце, скрито под няколко пласта твърдоглавие. И всичко това в една твърде сексапилна обвивка. — Отново дръпна от цигарата и забеляза как събеседникът му присвива очи. — Ти какво, по мъжки ли искаш да говорим, или очакваш да ти кажа колко ми е интересно онова, с което се занимава.
— Предупреждавам те да внимаваш какво вършиш.
Зак прекрасно разбираше огромната му потребност да закриля любимата си сестра.
— Виж, Станисласки, ако поне малко познаваше Рейчъл, щеше да си наясно, че тя внимава най-много от всички ни. И никой, абсолютно никой не е в състояние да я принуди да извърши нещо, което тя самата не желае.
— И смяташ, че ти ще успееш?
— Ти какво, шегуваш ли се? — Усмивката на Зак бе тъй чистосърдечна, че Алекси неволно се отпусна. Няма мъж на земята който да е в състояние да разбере макар и една жена. Особено ако се случи умна жена. — Забеляза, че Алекси гледа през рамото му и се извърна. Униформен полицай избутваше пред себе си нисък жилест мъж с лъснало от пот лице. — Този ли е?
— Да, това е Ломес.
Зак издуха дима през стиснати зъби и пусна сочна ругатня. Ако не беше на работа, Алекси с удоволствие би сторил същото.
Седнала на масата, Рейчъл вдигна очи. Макар да бе представлявала Ломес последния път, когато го обвиниха в нападение, тя старателно преглеждаше досието.
— Е, Ломес, отново се срещаме, а?
— Сума време чакам, докато дойдеш. — Без да обръща внимание на полицая, той се стовари в стола. Ала издайническите струйки продължаваха да се стичат по лицето му. Очевидно срещата с посредника бе осуетена. Цели четиринайсет часа бе останал на сухо. — Тоя път донесе ли ми нещо за пафкане?
— Не. Благодаря, офицер. — Рейчъл изчака да остане насаме с клиента си, сетне опря ръце върху книжата. — Тоя път май си кандидат за голямата награда. Нападнал си шейсет и три годишна жена. Обадих се в болницата. Сигурно ще ти е приятно да узнаеш, че са успели да овладеят критичното състояние.
Ломес сви рамене, малките му черни очички засвяткаха насреща й. Не можеше да застави ръцете си и за миг да се спрат. Взе да удря с пръсти по масата, краката отмерваха същия ритъм. Едва се сдържаше да не заблъска в ритъма на пълната лудост.
— Ако кротко ми беше подхвърлила чантата си, както й казах, нямаше да се наложи да използвам грубост, това ясно ли ти е?
Господи, повдигаше й се от този тип, наложи се дълго да си повтаря, че е обществен защитник. И колкото и отблъскваща фигура да представляваше Ломес, той бе част от това общество.