Отменена присъда

Офисът изпълняваше ролята и на стая за почивка, оскъдно мебелирана с маса и четири стола, кантонерка, шкаф и кухненски бокс. На масата имаше класьор с прозрачни джобове, съдържащи снимки на стъклените скулптури, изработени в ателието. Макфърсън ги разгледа и няколко явно й харесаха. Хари извади папката, която носеше под сакото си, и я остави на масата.

— Навярно е прекрасно да правиш нещо от нищо — отбеляза Маги. — Ще ми се и аз да можех.

Бош се опита да измисли някакъв отговор, но преди да успее, вратата се отвори и Сара Глисън влезе. Обемистата маска, престилката и ръкавиците ги нямаше и тя се оказа по-дребна, отколкото беше очаквал. Висока около метър петдесет и два, жената едва ли тежеше повече от четирийсет килограма. Той знаеше, че психическите травми в детството понякога възпрепятстват растежа. Нищо чудно, че Сара Глисън приличаше на жена в детско тяло.

Сега кестенявата й коса беше спусната, а не вързана на опашка, и обрамчваше уморено лице с тъмносини очи. Носеше дънки, сабо и черна тениска с надпис „Дет Каб“4. Тя се насочи направо към хладилника и попита:

— Желаете ли нещо? Тук не държим алкохол, но ако искате нещо студено…

Бош и Макфърсън отказаха. Хари забеляза, че е оставила вратата на офиса отворена — чуваше някой да мете в ателието — и отиде да я затвори.

Глисън се върна от хладилника с бутилка вода, видя го да затваря вратата и на лицето й незабавно се изписа страх. Детективът успокоително вдигна едната си ръка, докато с другата вадеше служебната си карта.

— Всичко е наред, госпожо Глисън. Ние сме от Лос Анджелис и просто искаме да поговорим насаме с вас.

Разтвори картата и й я показа.

— Какво има?

— Аз съм Хари Бош, а това е Маги Макфърсън, прокурор от Лосанджелиската окръжна прокуратура.

— Защо ме излъгахте? — гневно попита тя. — Казахте, че искате да дадете поръчка.

— Не, всъщност не сме ви лъгали. Вашият помощник, пресовчикът, просто предположи, че сме клиенти. Не сме казвали за какво сме дошли.

Глисън явно беше вдигнала защитните си стени и Бош си помисли, че са сбъркали подхода и с това са провалили възможността да осигурят съгласието й да даде показания. Но после тя се приближи, дръпна картата от ръката му и внимателно я разгледа. Необичайна постъпка — да му вземе картата. През дългата му полицейска кариера това се случваше най-много за пети път. Видя, че очите й се задържат върху името му, и разбра, че е забелязала разликата между него и онова, с което се беше представил.

— Хари Бош ли казахте?

— „Хари“ за по-кратко.

— Йеронимус Бош. На художника ли сте кръстен?

Той кимна.

— Майка ми харесваше неговите картини.

— Хм, и аз ги харесвам. Мисля, че е знаел нещо за вътрешните демони. Затова ли го е харесвала майка ви?

— Така ми се струва.

Тя му подаде картата и Бош усети, че я обзема спокойствие. Моментът на тревога и страх беше отминал, благодарение на художника, чието име носеше той.