Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Очите й зейнаха.
— Но аз не…
— Илейн, ти гледаш да си опазиш задника читав. Добре, тази раздумка ще си остане между нас, но аз на никого не съм затръшвал вратата. Не е нужно да правим специални уговорки.
— Това не е специална уговорка.
— Не е ли? Чудна работа, защо ли тогава стоим само двамата в стаята и си приказваме неофициално.
— Само не исках да ни прекъсне някой. И не исках Крис…
Глицки насочи пръст към нея.
— А, ето че стигнахме до същественото. Не си искала Крис да направи какво?…
— Но той ми е началник. От него си получавам задачите.
— Тогава ги изпълнявай. Но не ми се умилквай, за да си добре с всички. Или си на негова страна, може и на страната на майка си, това не знам… или си почтен прокурор. Ти сама ще избереш.
— Ейб, не искам да сбъркам. Не мога да си го позволя.
Белегът по устните на Глицки побеля.
— На твое място бих се притеснявал не точно за това. Аз постоянно правя грешки. Но ще споделя с теб нещо, което облекчава живота.
— Кое е то?
— Върши си работата както е редно. Поне на теория това дори спестява време. — Глицки хвана дръжката на вратата, но спря. — Не знам дали те интересува, но не съм се прехласнал по Кевин Ший. Само че ми е по-спокойно, когато спазвам правилата. Иначе разнесе ли се пушекът, доста мръсници могат да се вкопчат в теб.
— Значи смяташ, че е той?
Стори му се, че тя се окуражи.
И с риск да го обвинят в сексуално посегателство и служебна некоректност, той протегна ръка и я отпусна върху рамото на Илейн.
— Не се опитвам да го отърва. Искам това, което и ти — делото срещу него да е по закон. И вратата ми е винаги отворена. Точка по въпроса.
25.
— Има ли някой при теб?
— Кевин, ти ли си? Можеш ли да говориш малко по-силно?
— Аз съм. Не мога. Чуваш ли ме?
— Ами, достатъчно, за да разбирам. Къде си? Добре ли си?
— Попитах, има ли някой при теб?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Кевин…
— Защото имам нужда от помощ, Мелъни. От сериозна помощ и не искам Синди Тейлър или някой… По дяволите!
— Какво?
Прошепна още по-тихо:
— Има един тип горе. Пак се размърда. Ей сега го чух да затваря вратата на апартамента.
— Какво?
— Чакай. Задръж така. Не мога да говоря. Минутка само.
Пак чу приближаващите стъпки, видя сянката в процепа под вратата. Добрият съсед от горния етаж беше направо образцов гражданин, без никакво съмнение, щом държеше под око празните жилища, когато хората заминаваха на почивка. Отново почука на вратата.
— Ей, има ли някой там?
Гласът на Мелъни в слушалката:
— Кевин?
Не смееше да диша. Мелъни или щеше да затвори, или не. Каза й да почака. Може би ще почака.
Накрая, след около две минути, сянката се махна, чуха се затихващи стъпки. Отброи още десет секунди, за да се увери, после прошепна в слушалката:
— Още ли ме слушаш?
— Да. Кевин, какво става?
— Можеш ли да ме прибереш оттук?
Пауза.
— Добре. Къде си?
Затруднение. Не знаеше точно къде се намираше. На масата пред дивана имаше пръснати списания и той рискува да направи две-три стъпки. Незабележимите шумове — пъшкане на пружина в креслото, поскръцване в паркета — му се сториха като взривяващи се бомби. Прочете лепенката на едно списание.
— Колинс Стрийт, сто четирийсет и осем, трети апартамент. Знаеш ли къде е?
— Не.
— В „Уестърн Адишън“. На една-две улици от „Калифорния“. Може би ще трябва да заобиколиш. Там има части на Националната гвардия…
Чудеше се. Тя говореше съвсем делово. И никаква паника в гласа. Откъде се взе тази Мелъни? Тя повтори адреса.
— Добре, разбрах. Ще те намеря.
Пак тропот, трескав, зад гърба му. Обърна се, притиснал слушалката към ухото си. Само на два метра от него, зад прозореца на първия етаж, беше същият онзи добър съсед. Блъскаше по стъклото и крещеше.
— Мел! — Слава Богу, не беше прекъснала връзката. — Забрави за плана. Не мърдай никъде. Стой си вкъщи, докато те потърся. И на никой не се обаждай.
— Кевин, какво?…
— Мел, просто си стой вкъщи и ме чакай. Пак ме намериха.
Не разбираше защо е толкова студено. С тази особеност на Сан Франциско не можа да се помири — в един миг е чудесно, слънчево, ясно, а след десетина минути или след три пресечки вече трепериш от студ. Внезапно температурата спадна до десетина градуса, вятърът гонеше парцалива мъгла сред потискащите редици от блокове.
На тази улица, която и да беше, три съседни сгради бяха овъглени и разяждащият гърлото дим го връхлиташе с всеки каприз на вятъра, принуждаваше го да кашля, изстискваше сълзи от очите му.