Магия за дракон
- Автор: Керр Катарина
- Серия: Кралство Девери #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магия за дракон». Краткое содержание книги:
Не беше много висока, но стройна. Кожата й с цвят на мед изпъкваше върху фона на черната коса, която се къдреше плътно около лице с безукорен овал. Огромните й тъмни очи наблюдаваха Помейо с точно необходимата доза подигравателно презрение, докато дългите тънки пръсти си играеха с копринен шарф. На светлината на лампите приличаше на момиче, но съдейки по движенията и израза на очите, Родри реши, че трябва отдавна да е надхвърлила трийсетте. Помейо удари Родри с юмрук, за да го накара да коленичи пред подиума, сетне започна дълга и цветиста реч, която всъщност се свеждаше до това, че скромният му дар бил недостоен за голямата й красота. През ума на Родри мина мисълта: „Значи това е бедната стара вдовица, така ли?“ Той намери сили у себе си отчасти да прости на временния си господар. Тихичко смеейки се, Алейна хвърли шарфа настрана и стана да огледа Родри.
— О, колко мило! За мен ли е той? Не трябваше да го правите!
Помейо приседна на края на подиума и арогантните му черти се разтвориха в обезумяла от любов глуповата усмивка. Алейна потупа Родри по главата като куче, изкиска се, когато вдигна нежната си кафява ръка, за да я сравни с цвета на неговата кожа, сетне подвикна на слугинята да донесе светилник. Двете впериха поглед в очите му.
— Виж, Дисна! — рече господарката. — Те са сини.
Когато Дисна се изкиска на свой ред и му хвърли кос поглед, Родри осъзна, първо, че робинята беше почти толкова красива, колкото господарката, и второ, че може би ще намери някакво утешение в робството си. Алейна се обърна към Помейо и му поднесе ръка да я целуне. Очевидно подаръкът пожъна голям успех.
Мико остана да налива вино на господарите, а Родри последва Дисна в огромната кухня, покрита с кафяви и червени плочки. В единия й край имаше кирпичено огнище, където три жени работеха усилено, за да приготвят вечерята, а в другия — куп гърнета и дървени бурета. Между тях бе разположена ниска маса, която, макар и леко надрана, не отстъпваше на много маси в залите на деверийски лордове. До нея седяха изпълнен с достойнство мъж на около шейсет и момче на около дванайсет години. Заливайки се в кикот, който предизвика остра забележка от възрастния човек, Дисна обясни кой е Родри. Мъжът стана и му се усмихна сдържано, мило.
— Казвам се Порто и в Девери, струва ми се, бихте ме нарекли шамбелан. Тук ме наричат вареко. Не го забравяй!
— Да, господине — Родри познаваше властта, когато тя прозвучеше в гласа на човека. — Казвам се Родри.
— Хубаво. Не ми създавай неприятности и ти самият няма да имаш неприятности. Разбра ли ме?
— Да, господине.
— Много добре. Е, и без това имаме нужда от още един мъж. Ела с мен.
Качиха се по тясна, извита стълба на най-горния етаж, под покрива, където жегата от деня продължаваше да се усеща: задушно и спарено. От едната страна на коридора беше стаята на жените, от другата — на мъжете, с четири тесни одъра, разположени в ниши. Само на два имаше одеяла, но Порто се разрови в дървен сандък, извади още две и ги подхвърли върху едното от празните легла. Жестовете му бяха по някакъв странен начин толкова познати, че Родри се опита да си спомни нещо, без съмнение място — или не, поредица от места, до голяма степен едни и същи. Накрая тръсна глава и се отказа. Порто го гледаше внимателно.
— Не се ли чувстваш добре?
— Извинявайте. Просто от горещината. Все още не съм свикнал с нея.
— Горещина ли? — Старецът направи пауза и се усмихна. — Почти е зима, момче. Ако искаш горещина, почакай да дойде лятото.
Родри прекара остатъка от вечерта в кухнята. След като сервираха вечерята първо на Алейна и Помейо, сетне на робите, той извади вода от кладенеца вън и помогна да измият съдовете за готвене под внимателното наблюдение на готвачката. Веднага осъзна, че Винсима е втори център на власт сред робите. Жена на петдесет години, с толкова тъмна кожа, че лъщеше в кафяво-черно, тя беше висока, с широки бедра, мускулести като на воин ръце и съответните рефлекси. Веднъж, когато младото момче каза нещо нахално, тя го цапна толкова силно по главата с дървена лъжица, че то извика от болка. Погледът, който хвърли на Родри, говореше, че ако не внимава, следващият ще е той.