Крави в обора, пиво в купата.
Пороят заля бързотечния брод и направи
пътеките хлъзгави. Измяна: душата кипи…
Хлуарх Предтечата
През целия ден тъмните облаци стояха надвиснали толкова ниско над земята, та човек да се чуди дали ходи в гъста мъгла, или го вали ситен дъждец. Но в свещената дъбрава отвъд градските стени на Аберуин древните дървета сияеха със собствена светлина, потънали в есенното великолепие на своите кървавочервени и златисти листа. Няколко искри от този пламък бяха изпърхали надолу, за да полегнат в калния гроб, подобно златисти дароприношения, наред с подредения вече там погребален инвентар: гърнета с медовина и масло, самуни хляб, чудесен меч в позлатена ножница, глинени статуетки, изобразяващи любимите коне на гуербрета; всичко това — подредено около бойна колесница от плетена тръстика. Още преди хиляда години деверийците бяха престанали да се бият на колесници, но споменът оставаше и великите мъже биваха погребвани в тях, но легнали; не ги подпираха, сякаш се сражават — както правеха предтечите им — пародия на действие, която изглеждаше недостойна за новото съзнание.
Ловиан, тиеринка на Дън Гуербин, регент на гуербретство Аберуин, стоеше край гроба и гледаше как жреци на Бел с бръснати глави газят из калта, полагайки в последен покой тялото на Рийс Мелуейд, най-големия й син. Обредите отдавна бяха приключили и повечето опечалени си бяха отишли, но тя все още се бавеше, неспособна да ридае, и уморена до смърт, гледаше как подреждат върху тялото на покойника великолепна карирана наметка в цветовете на Аберуин — сребърно, синьо и зелено. Реши да си тръгне, когато започнат да запълват гроба. Виждала бе как мократа пръст пада върху лицата на други обични мъже — съпруга й, втория син Ейдри, третия, мъртвороден, който така и не получи име; не искаше отново да види всичко това.
Невин, който стоеше до нея, сложи ръка на рамото й. Беше висок, с гъста бяла коса, пронизващи сини очи, кожа, набръчкана като паднало листо, и ръце, осеяни със старчески петна — но имаше изправена стойка и ходеше енергично като млад воин. Всеки, който го познаваше, смяташе енергията му за някакво чудо, но Ловиан беше сред малцината запознати с истината — той владееше деомера на светлината и беше един от най-великите магьосници, живели в Девери. Едва неотдавна постъпи на служба при нея като съветник, но както самата подозираше, всъщност тя обслужваше конкретните му искания. Обаче това нямаше значение, защото не само му се доверяваше, но и целите им съвпадаха, поне за момента.
— Тук е студено, Ваша светлост — рече той, изпълнен с нежно съчувствие.
— Много добре зная, благодаря. Скоро ще тръгнем.
Жреците прикрепяха към наметката на покойния гуербрет огромна златна брошка с форма на пръстен и я закопчаваха около врата. Двама души бутаха към гроба натоварена на количка плоча. Надгробният надпис вече беше изсечен — стихове, възхваляващи владетеля на Аберуин, загинал при злополука на лов, без, разбира се, да се споменава злият деомер — истинската причина за смъртта му. Тя потрепери, спомняйки си деня, когато излязоха заедно да ловуват със соколите си. Препускаха спокойно в тръс по пътя край реката; внезапно конят на Рийс пощръкля, започна да мята къчове и да се изправя на задните си крака, докато накрая падна, смазвайки под себе си своя ездач. Тогава злополуката й изглеждаше необяснима, но по-късно научи, че майсторите на черния деомер бяха довели животното до това състояние и така бяха убили Рийс. Защо? Никой не знаеше.
Жреците се изкатериха от гроба и дадоха знак на копачите. Ловиан изпрати въздушна целувка на мъртвия си син.
— Спи спокойно, мъничък мой — прошепна тя, сетне се обърна. — Хайде всички да тръгваме. Да се връщаме в дъна.
Невин взе ръката й, малката група пажове и прислужнички ги последваха и те безмълвно стигнаха до края на дъбравата, където я чакаше ескортът. Двайсет и пет воини от бойния отряд на Рийс и петнайсет от нейния собствен бяха застанали, изпънати почтително до конете си. Когато приближи, Кълин от Кермор, нейният капитан, доведе красивата й златиста кобила със сребриста грива и също такава опашка. Изчака я, докато Ловиан възседна и нагласи дългите си поли на дамското седло.
— Благодаря, капитане. — Взе поводите от него и се обърна да се увери, че останалите от свитата са готови да потеглят. — Е, добре. Да си вървим у дома.
